И така, в четвъртък ме оперираха, след което цели ден и следващия - петък, прекарах в реанимация. Пропуснах да кажа, че в реанимация слагат едни инжекции, които съдържат болкоуспокояващо и окситоцин, който прави матката да контрахира, което пък спомагало за лактацията. Това е добре, защото не навсякъде го правят, доколкото разбрах от едно от момичетата, което е раждало първия път в Окръжна болница. Разбира се от контракциите малко боли. Всъщност мен почти не ме боля. Но едното от момичетата го понаболя, но за кратко. Понеже ми махнаха абоката още първия ден, на другия ден отказах да ми правят вливки.
Дойде събота - дългоочаквания ден. Към 10.30 часа дойде една санитарка, натовари ме на един стол на колелца, взех си сака вскута и потеглихме към четвъртия етаж. Качихме се горе. Настаниха ни в една стая с Ива, с която бяхме в реанимация. Тя има момиченце. Стаята я видяхте на една от снимките. Меко казано спартанска. Кошчетата за бебетата също са много очукани и е малко тъжно и подтискащо да ги гледаш. Но като го застлах с нещата, които си носех, бива. Между другото от всичко, което си носех, долу в реанимация най-нужно беше лигнина и чаршафчетата за еднократна употреба. Горе чаршафчетата са също много нужни, защото си ги разстилаш на плотчето за повиване, или на леглото или в легълцето. Също са нужни и превръзките, заради лохиите - течението от слузи кръв, което се появява след раждането. Иначе ми донесоха дрешки от вкъщи за бебето, но честно казано по-удобно ми беше да го повивам. Но да карам поред. Най-неприятното беше че от прозорците много духаше. Целите бяха облепяне с разни лепки - като почнеш с тиксо и свършиш с обикновен агерпласт. Но пак духаше. Сериозно се притесних да не изстина аз и още повече бебето. Но се разположихме и зачакахме. Вълнувахме се кога ще ни донесат бебчетата. След около час иполовина най-сетне в квадратниото стъкло на вратата се появи лицето на акушерката и каза, че води бебчетата. Бяха толкова следки, наредени едно до друго в количката. Акушерката беше мила и след като ни ги връчи ни попита дали искаме да ни покаже как се повиват. Аз поисках. Тя взе Гошенцето и го разпови, след което го пови отново и ми обясни как да го правя. Също така ни обясни как е добре да ги теглим ипреди и след ядене, за да знаем колко са изяли. Но в нашата стая кантара не работеше, така че се налагаше да притичваме до съседната стая с голо бебе в ръце.... През деня нещата бяха наред - носеха ни адаптирано мляко (АМ) през 3 часа. Казаха ни 20 минути преди часа за млякото да слагаме бебетата да сучат за стимулиране на лактацията. Нямах кърма. Много се притесних. Но Гогата миличкия правеше опити да суче най-старателно. Надвечер сериозно се замислих да се преместя в съседната стая. ПРедложих го на Ива, но тя не искаше да се мести. Аз обаче помолих сестрата за позволение и започнах да се премествам. В съседната стая не духаше толкова, прозорците бяха по-уплътнени. Освен това се притеснявах, че ако вечерта Гогата заплаче ще се притеснявам да не ъбудя другото бебе. А исках и малко уединение. Добре че се преместих! През нощта Гого заплака. Защото последното мляко го носят в 23.00. Следващото хранене е чак в 05.00 сутринта. И така той се събуди около 02.00 и започна да плаче. Вдигнах го и го понесох насред стаята. Операцията ме болеше доста все още - трудно ми беше да ставам от леглото, защото то е на пружина и като седнеш вътре потъваш. И за да станеш ти трябва коремния мускул. Говорих му, молих се, носих го - така около 4 часа. Изпотих се цялата. Ръцете и гърбът ми се схванаха.Гърдите ми бяха натежали - нямах сутиен, и детето тежеше също напред; операцията ме болеше, краката ми и тялото се изпотиха... Нямах какво да му дам, защото кърмата не беше слязла, а той плаче ли плаче...Това мъчение продължи до сутринта, когато най-накрая донесоха порцията АМ. Той хапна и веднага заспа. Аз бях напълно изтощена. На следващия ден периодично също плачеше. Млякото явно не му стигаше, защото ни носеха по около 30 мл., това е количество само за дохранване. И детето от време на време плачеше. Когато успявах да го приспя, току се намираше някоя сестра, която идваше за изпълнение на рутинните си задължения. Веднъж дойде една млада сестра, която настояваше да го изкъпе. Казах й че от три часа, тъкмо сега е заспал. Но не - трябва да се къпе. Разбудих го със свито сърце - беше заспал като ангелче. Тя го взе, разпови го и го понесе към банята. Нали видяхте банята наснимките в предния постинг? Видяхте ли мивката? Там се опита да го мие. Първо не можеше да нагласи водата. Детето се разпищя. После го намаза със шампоан. "Ох, ама той много трепери" - казва. Наистина бебчето се разтрепера цялото. "Стига толкова" - отсече тя и го понесе към стаята. В банята беше студено, защото там нямаше парно. Трябва да ви кажа, че когато аз се изкъпах, аз самата се разтреперах. Камо ли бебето. Та тя спря чешмата и го отнесе в стаята. По телцето му имаше още шампуан, защото не успя да го измие; Само го забърса с хавлия. Аз нищо не казах, защото предпочитах да не го мокрим втори път. "Само да не настине" - казах. Тя ми отговори " Е, то без кихане и кашляне не може". Помолих се наум да няма кихане и кашляне. Що за глупост! Второто къпане не бебето, на следващия ден направо го отказах. Казах на сестрата, че не давам да го къпе, защото предния път е треперел много. Тя не настоя - слава Богу! В друг такъв момент дойде друга сестра. Отново бебето беше тъкмо заспало. Този път го разповиха за да му вземат кръв от петичката. Около пет минути му цедиха капчици от крачето, защото трябваше да има определно количество. Той все пак се държ мъжки и само поплака леко. ВТората нощ се повтори същото. Отново будене през нощта, плач и невъзможност от моя страна да направя каквото и да било. Не разбирам защо не дават и нощни дажби храна, а трябва бебетата да плачат! През нощта успяхме да заспим. По едно време се събудих цялата вир вода. Дори чаршафа под нощницата ми беше мокър. Тресеше ме. За беда нямах какво да облека. Никой не ни каза да си имаме резервни дрехи, мислех че не дават. А втората нощница си я бях върнала у дома след реанимацията. И нямах абсолютно нищо за обличане. Почудих се какво да правя. Тресях се цялата. Оставих бебето в стаята и отидох в стаята на главната акушерка. Събудих я и я помолих да ми даде нещо да облека - каквото и да е. "Цялата съм мокра, нямам какво да облека" - казах. Жената имаше желание да ми помогне, но каза че няма какво да ми даде, нямало никакви престилки там нито дрехи. Треперейки се върнах обратно в стаята. Не знаех какво да правя... Тресях се цялата. Явно е било около 5.00, защото след няколко минути дойде акушерката, която носеше млякото. Повторих молбата си и този път тя ми каза да изчакама и ми донесе една престилка. Много тъничка с две връзки, но все пак суха дреха. Облякох я и метнах нощницата си до радиатора да изсъхне.... Най-тежко ми беше че изнемогвах в носенето на бебето. Трудно ми беше да ставам от леглото, камо ли да нося детето с часове. Гърдите ми тежаха, потях се, краката ми бяха изпотени и чехлите ми се плъзгаха, на втория ден вече миришеха ужасно, и нито миене, нито друго помагаше, защото нямаше как да ги изсуша а все мокри ги обувах.. Толоква бях психирана, че не ми дойде наум да помоля Сашо да ми донесе домашни чехли и чисти чорапи - просто не се сетих! Иначе ми донесоха храна, помпа за гърдите и т.н. В неделята ми дойде наум да си измайсторя "стелки" от две превръзки. Не решиха проблема, но понамалиха миризмата и плъзгането....Зърната на гърдите ме боляха ужасно. През деня биваше, но вечер, се чувствах като в някакъв затвор. Мина ми през ума да взема бебето и да избягам...Мечтаех да ме изпишат в понеделник. Като цяло обстановката беше много подтискаща. Стените обелени, леглата като военни, всичко старо и олющено, възглавниците мръсни - добре че си носех комплект чершафи и камъфка, банята в окаяно полжени, както можете да видите на снимките. Трагедия!! За днес стига толкова.
1 Comment
|
Categories
All
Archives
November 2016
|