Казват ми, че в момента сме в най-трудния период, защото Гошката тепърва прохожда, иска навсякъде да пипне, да отиде, да докосне, да направи. Вече се отучва да пълзи и ми се струва че често дори не се сеща, че може да стигне от т.А до т.Б с пълзене, а сяда и започва да ме вика, за да му подам ръка, да се изправи на крачета и да стигнем в т.Б с вървене. Уморително е и физически и психически цялата ангажираност с него - чувствам се нещо като патерица, с която той си служи, за да постигне каквото желае. Все го пренасям от тук там или просто му помагам да отиде с крачката. Е, придвижва се и сам пълзейки, но... Понякога искам просто да си довърша работата - миене, готвене или чистене, но все не успявам, защото той все за нещо ме вика или иска да му помогна, да му подам нещо или ... да му чета приказки. Не ми е много лесно и честно казано се уча на търпение. Да си призная, случва се да ми дойде да извикам, или да го плесна и се налага да се стегна, за да не го направя. Не че детето заслужава викане или пляскане - то просто си иска неговото. Но на мен ми се приисква да извикам: "Гоше, спри за малко! Иди да си поиграеш отатък!" Или просто да го плесна по дупето. А е ясно че пляскането в случая няма да свърши никаква работа....
Случва ми се да ми се струва, че не правя нищо съществено и все едно си губя времето. Все едно денонощието има само два-три часа - часовете ,когато Гошката спи. Защото само тогава времето е мое - мога да свърша нещо което аз искам или някоя служебна работа....Мога още да изреждам и ако се оставя на тези мисли... започва да ми писва. НО! В такива моменти бързам да си припомня, че всъщност аз ПРАВЯ нещо - аз отглеждам и възпитавам едно човешко същество. Аз му давам любов и грижа и участвам в неговия живот. Припомням си, че това е моето служение - най-важната мисия в моя живот. Че докато изглежда, че нищо не правя, всъщност правя нещо много, много важно - помагам на едно малко създание да открие света и да порасне. Възпитанието е сложна работа, особено когато гледаме на детето, като че ли то е възрастен. Ако очакваме детето да реагира като възрастен започавме да се дразним и ядосваме от поведението му, от това, че не ни разбира, че продължава да прави нещо, което ние не искаме да прави... Улавям се, че правя подобни грешки. Например Гошето е набарал туба с крем, отворил я е и пипа с пръстче отвора, където вече е излезнал крем и после го близва. Аз влизам и му казвам: "Гоше, не мамо, това не е за ядене, не се яде, то е за мазане" и опитвам да му взема тубата. Настава бой, съпротива и викане. Аз се ядосвам, че не разбира, крема се изтисква повече, той е намазан и разплакан. Зле сме. Друг път обаче съм доста по-разумна и постъпвам по друг начин. Показвам на Гошето как се маже кремчето по ръката и му помагам сам да си намаже крачето. После му предлагам да отидем в банята, за да измием ръчичиките. Той продължава да държи тубата и така двамата отиваме в банята. Там му казвам да я остави за да измием ръчичките. И веднага след това любимо занимание - миенето на ръце, му предлагам друга любима играчка - чистачката за стъкла, с който той имитира миене на стъкла...по пода. Налага ми се да бъда изобретателна и да му предлагам различни занимания или предмети, за сметка на тези които искам да остави. Само дето не ми е лесно винаги да се сещам да го направя. Понякога ми идва просто да грабна нещото от ръцете му и да кажа: "Спри!". Но често подобна реакция от моя страна завършва с повече викане и плач от негова. И така тактиката "отвличане на вниманието" е прекрасна, но изисква сили, нерви и умение, хитрост и находчивост от страна на родителя. И въпреки спецификата на възрастата си Гогето е благо дете. Много умно, спокойно, комуникативно и се води. Благодаря на Господ, че ми го е дал точно такова!
0 Comments
Leave a Reply. |
Categories
All
Archives
November 2016
|