Напоследък отново ми минават през ума размисли за смъртта.
Но те са спокойни и уравновесени. Не както преди години, когато се ужасявах от тях. Направих мислено сравнение между това как мислех за смъртта преди, и как мисля сега. Мислите за смъртта ме преследват почти откак се помня, може би от 6-7 годишна възраст. Това беше и времето на студената война. Впрочем помня много добре как около 3-4 клас бяхме на лагер в Драгалевци и имаше новини по ТВ във връзка с въоръжаването. Тогава си мислех какво ли ще е ако сега стане ядрена война? Нямаше да мога да се видя с родителите и брат ми. Нямаше да зная какво става с тях. Щях да умра далеч от тях... Преди смъртта ме ужасяваше.. Не можех да разбера как така аз ще изчезна и няма да виждам този свят никога, никога, НИКОГА повече. Това НИКОГА беше ужасно голямо. Невъобразимо огромно! Имах една представа - аз съм в някакъв ковчег, заровен на една поляна покрита със зелена трева. Покрай поляната има шосе, а от другата страна на шосето къщи. Не виждам ковчега, просто лежа там и мога да виждам света отвъд поляната. Хората минават, живеят, виждат слънцето, животът тече, а аз съм там отдолу - не мога да помръдна, не мога да правя нищо, завинаги съм прикована вътре, и никой не знае, че съм там. Минават векове, а аз съм в тъмнината, сама. И НИКОГА не мога да се помръдна от там.... Мисълта, че света е продължи да съществува БЕЗ МЕН беше НЕПОНОСИМА. Сега започнах да осъзнавам, че сегашния свят в известен смисъл е вид окови, с които сме приковани към реалността. Оставам настрана факта, че вярвам в живота отвъд смъртта. Но дори да не беше така вече мога да разбера, защо често съм чувала възрастните хора да казват: "Искам да си отида!", "Уморих се да живея!"... Колко много неща от МОЯ свят си отиват всеки ден и всяка година. Местата, които познавам се променят, наоколо вече не се слуша същата музика, приятелите заминават нанякъде, а след години "си отиват", вероятно ставаш нещо като паметник на отминалото време. Разбира се можеш и да останеш в час с новостите... Донякъде! Но трябва ли и защо? Като че ли всяко поколение се носи на вълната на своето време. Тя отминава и това поколение няма как да остане непокътнато - разбива се в брега. Става отживелица... Всичко това звучи доста песимистично. Но доброто е, че можеш да си отидеш с мир, с желание да напуснеш тази земя и да отлетиш при другите от своето време. Оставяш тук своето наследство - децата си. Влагаш в тях себе си, предаваш им това, което си имал и вече нищо не ти тежи. Можеш да си отидеш. А най-прекрасното е да знаеш, че там където отиваш няма сълзи. Отиваш в дома на Отец! Прекрасна е мисълта, че си изпълнил земната си мисия, и си отиваш в къщи!... Наскоро се запознах с един човек - цигулар, на 92 години! Абсолютно с ума си и жизнен. Свирил в много страни в Европа и притежател на една от най-големите нототеки в БГ. Няма семейство и деца. Попитах го замислял ли се е за смъртта, за онова, което е от другата страна. "Не, никога не съм се замислял, струва ми се безмислено". Удивих се! Не мога да повярвам, че човек на тази възраст никога не е се е замислял за смъртта!!! За мен мисълта за смисъла на живота неизменно е свързан със смъртта, защото ако нямаше смърт не бихме си задавали въпроса "Какъв е смисъла на живота?"... Да не се замислиш за смъртта е все едно да не се замислиш за живота! Та какъв смисъл има етиката, морала и изобщо идеалите, върху които се основава живота, без те да се измерват с везната на вечността?...
0 Comments
Leave a Reply. |
Categories
All
Archives
November 2016
|