Да се владея понякога е много трудно

"Който владее духа си е по-добър от завоевател на град!" Така пише в Книгата на книгите... Наистина понякога ме и ужасно трудно да се овладявам, когато Гошето се заинати за нещо си. Особено когато съм уморена, или когато бързаме за някъде, а той просто не ме слуша. Не че Гого е твърде инатлив, не е.  Но все пак се случва да упорства и то, както се досещате, в най-неподходящите моменти. В такива моменти просто излизам от кожата си.  Идва ми да се разкрещя, да го хвана и да го разтръскам или прото да го наплескам. Да си призная и трите ми се случват, макар и рядко. Все повече успявам да се овладявам или по-скоро да приемам по-лежерно неговите НЕ и НЯМА. Вероятно защото разбирането ми относно инатливостта се промени. Затова много ми помогна книгата на д- Коен "Децата, родителите, играта". Там той много добре обяснява как подобни прояви на инатливост, упорство, агресия, опърничавост са всъщност зов на детето за помощ-неговия начин да ни каже, че има нужда от възстановяване но близостта помежду ни, която се е изгубила. Детето не може да обясни чувствата си вербално, то дори не ги осъзнава дотолкова, че да може точно да определи какво го тревожи и измъчва. Затова то показва дискомфорта, нисхармонията с непривично и често дразнещо за нас поведение. Всъщност в такъв момент детето се е заключило в "кулата на изолацията", от която му е трудно да излезе само. Точно тогава нашите нормални реакции като предупреждения, ултиматуми, заплахи, изолации и други подобни не действат, защото те само задълбочават отдалечаването ни едни от други, дисхармонията и отчуждението. Д-р Коен съветва в такива моменти да постъпим точно обратното- ние да прострем мост към детето. Това може да бъде един искрен разговор  с него или да оставим наст ана всичко друго и да му обърнем внимание, да го утешим, прегърнем или да направим каквото трябва, за да скъсим дистанцията и премахнем образувалата се пропаст помежду ни.

Ето как използвах това ново разбиране в един подобен случай у дома.
Гошето от сутринтто не искйше да си обуе чорапите, ходеше по пижама и бос, а беше все още с лека хрема. След многократни опити да му обясня колко е важно да не стои бос и молби да се обуе на мен взе да ми писва. Идваше ми да го напердаша:
    -Момченцееее, не разбираш ли, че ще се разболееш повече, защо ми създаваш още грижи? Обличай се веднага или.....- започнах да повишавам глас
   - Няма!- заяви Гошето и седна на паркета ей така, по пижама
    - Гого, моля те, мамо, закъсняваме, обувай се!
    - НЯМА!
   - Гошенце  ще настинеш, хайде стани и седни на леглото - продължих да нареждам докато прелитах от кухнята в спалнята и приготвях чантата зй излизане, опитвах се да се облекй и да направя още нещо междувремено
    - Няма!!!! - твърдо и ядосано каза той
    - Добре, излизйм без теб.
    - Няма -  повтаряше той, седеше в една поза на пода и си личеше че е гневен.
    - Добре, няма. Стой си тук.
    - Няма!!! - вече сериозно повиши тона Гошето
От кратките му и ядосани отговри, които бяха едни и с щи на каквото и да кажех разбрах, че е влязъл "в серия". Замълчах и докато щъках напред назад се зачудих какво да правя. През това време той продължи да повтаря през около 10 секунди по едно силно и протестно "Няма!", и въпреки,че аз нищо не казвах, той викаше, навел  главичка надолу, седейки в една и съща поза. "Ще ми трябва друг подход" си помислих и се  о
досетих за книгата на Коен. Ето сега мога да изпробвам дали работи стратегията му.
Бях много набрала, вече закъснявахме, но успях да се събера и да преглътна гнева си. Оставих всичко настрана и седнах на ръба на леглото до мястото, където Гошето седеше на земята. Погледнах го с други очи - не като дете, което ми прави напук, а като  дете, което чрез протеста си моли за  близост... Протегнах ръце към него и понечих да го вдигна от земята:
    -Гошенка, ела, миличък, ела да те гушна!
За моя изнепйда той не се съпротиви, а се остави дй го вдигна ида го взема в скута си.
   - Пиленце малко, тъжно ли ти е?
В отгово на въпроса ми той отпусна главичка на гърдите ми и сдържайки се започна да хлипа. Изглеждаше като човек, който си отдъхва, на когото току-що са простили, като че това, което беше в него започна да излиза със сълзичките му. Не плака много, беше повече като едно признание и благодапност, че съм го разбрала и съм успяла да формулирам онова, което му е тежало.
Притиснах го към себе си:
    -Много те обичам, миличък, много! Изринявай, мамо, ако съм те натъжила....
Поседяхме минутка така, а после му казах:
    - Хайде да се облечем, защото Веси ни чака за музиката, и момчетата, да не закъснеем... Искаш ли ти да си майката, а аз бебето?
    -Да! - отдъхна си Гого е вече си личеше, че всичко е отминало- Искам аз ти кажа, че т ябва да се обуш, а ти да ми казваш НЯМА, така става ли?
    -Става, отговорих аз и преминахме към познатат вече игра на Размяна на ролите. Като резултат се облякохме и тръгнахме за минути, при това в отлично настроение.

Щастлива съм, че толкова рано научих това скрито послание в поведението на детето си, за да мога да градя, вместо да разрушавам, да събирам, вместо да разделям, да създавам близост вместо да я ограбвам. И крайна сметка да мога да имам това, към което всички се стремим относно децата си- те ните открити сърца.