На преглед в София

Отдавна не съм писала. Причината е, че отсъствах – бяхме в София. Както винаги комбинирах ходенето на преглед с лекциите. Чаках лекциите с нтетърпение. Вече съм май малко пристрастена...
Има много за писане.

Прегледа беше доста продължителен. Повече от половин час, мисля че беше около 45 минути.
Този път д-р Сигридов беше в по-свежо настроение, въпреки късния час – успяхме да влезем едва в 19.30 ч.

Първото нещо, за което говорихме беше фраксипарина. Попита ме с каква честота си го бия. Казах му, че той и д-р Димов са обсъдили моя въпрос и са решили да си го бия на 48 часа. Но аз съм се притеснила и затова съм решила да си го бия на 36 часа.

-          Как ти хрумна да си го биеш на 36 часа? Работата с биологично активни препарати не е като при математиката?....
Замълчах, защото малко се стреснах и не знаех как да реагирам...
-          Да не би да си по професия счетоводителка или учителка? – ме попита с усмивка доктора.
-          Нито едното, нито другото... Защо? Лошо ли сам направила?
-          Предлагам Ви да седнете, защото явно разговора ще е дълъг – се обърна доктора към Сашо, който до този момент стоеше прав.
-          Нека да видя изследванията...
Извадих трите изследвания, които до момента бях правила.
-          А другите?
-          Нямам други?
-          Тези, които ми носиш са така да се каже периферни. Трябват ми изследвания за хемоглубина, бактерии в урината, от които да разберем за състояните на черния дроб и разбира се изследвания за диабет.
-          Ъ-ъ-ъ, нямам такива, не съм знаела, че трябва да си ги правя... Напишете ми какви и ще си ги направя за другия път.
-          Добре, ще ти ги напиша и ще ми ги пратиш по ел. поща. Достатъчно е да си ги правиш веднъж в месеца. Но е задължително..... А сега да видим тези.... Добри са, нормални изследвания.
-          Относно разреждането на фраксипарина.....ами... понеже показатела за фибриногена се беше повишил доста и.... – замънках аз.
-          Виж сега, ще ти обясня. Първо, референтните граници, посочени на изследването са за здрави, а не за бременни хора. При бременните естествено се променят и референтните граници. Така, че не бива да се влияете от посочените референтни граници. Второ, ти си биеш фраксипарина не за да не ти се съсирва кръвта... – тук вече доктора ме поизненада – Запомни, че фраксипарина осигурява добро кръвоснабдяване на плацентата. Когато си биеш фраксипарин, тя винаги е добре кръвоснабдена и осигурява добро хранене на плода. Ако си слагаш тези инжекции храненето на плода е абсолютно добре подсигурено, разбираш ли? Тук изобщо не става дума да следим доколко се сърирва кръвта, всичко което ни интересува е плацентата да е добре снабдена.
-          Хм...ами при положение, че досега известно време успешно прилагах фраксито на 36 часа? Проблем ли е да продължа така?
-          Ами, какво да ти кажа... За мен би било интересно да продължиш, защото не съм чувал друг да го прилага по този начин. Но те предупреждавам, че това ще е експеримент. Ти трябва да решиш. Ако продължиш да го прилагаш на 36 часа ще съм ти благодарен, да ме държиш в течение как се развиват нещата. Бих използвал твоя опит и е напълно възможно той да е успешен. Но повтарям – това ще експеримент! Класически фраксипарина се слага на 24 часа или на 48. Между другото твоята доза е от минималните – 0.3 мг. Има жени които си слагат по 0.4, 0.6, а някои дори пият и аспирин. Така че,  можеш да си го биеш на 36 часа, но това ще етвое решение. Може да еспешно, а може и да не е.
Тези думи за експерименти ме убедиха, че по-добре е да си „налягам парцалите” и да почвам фраксито на 24 часа.
-          Добре, минавам на 24 часа. Не искам да експериментирам...... Ами във връзка с това да Ви питам – имам едни глобули за подобряване на киселинността на влагалището, тоест които я правят по-киселинна -  за предпазване от гъбички и бактерии. Но на опаковката пише, че намаляват антикоагулантния ефект на подобни препарати. Мога ли да си ги слагам?
-          Разбира с, дори би било добре, защото ще ти се регулира имено този ефект на коагулацията на кръвта.
-          Аха, ами чудесно, ще ги ползвам тогава.
-          Добре, нека сега да видим бебето.
Легнах на кушетката. Доктора започна да оглежда бебето и да ни показва състоянието му.
-          Всичко му е наред... Ето мозъка.... Ето краченцата..... Ето ръчичките.... Сърцето....
и т.н.

Накрая попита:
-          За пола уточнихме ли?
-          Ами... първо беше момче, после д-р Димов каза че май е момиче....
-          Добре, уточняваме го сега и завинаги! Бебето е... момче! Ето вижте!
И доктора съвсем ясно ни показа мъжките атрибути на нашия син.
            -  Доста  е надарен. – шеговито подхвърли доктора.
            - Значи момче!
            - Да нали виждате?
Спогледахме със Сашо усмихнати. Всъщност щяхме да сме усмихнати и ако беше момиче. Просто беше радостно да гледаме НАШЕТО бебоче.
-          Доста ме посритва отсега.
-          О, честно казано това е едно много, много подвижно бебе. Не се е спряло откак съм почнал да го преглеждам. Много се движи.
Отдъхнахме си, че всичко е наред.
-          А мога ли да родя естествено?
-          Можеш разбира се. Но не зная дали има доктор който ще се съгласи да те изражда с първо дете на тези години. Просто това е т.нар. ценно бебе. Ако беше на 20 г. дори да се случи нещо, би могла да си родиш още едно, но сега не бива да се рискува, няма смисъл.
-          А мога ли да имам още едно според Вас?
-          О, абсолютно. Ти си в отлично състояние и се вижда че си здрава. Можеш спокойно да си родиш поне още едно до 48 годишна възраст. В нашата практика виждаме, че жени до 50 могат да си имат съвсем здрави бебета. А ти си съвсем здрава. Със сигурност можеш.
Намигнах на Сашенцето. Май ще планираме още едно. Все пак нали и Моника Белучи роди вдторо на 45г.?!
-          Във връзка с това да Ви питам, две  мои приятелки на моята възраст си правиха амниоцентеза. Казали им че е задължително! Какво мислите?
Докторът почти ме прекъсна.
-          Това е пълна глупост. Първо не е нужно да се прави амниоцентеза, за да се установи евентуален синдром на Даун. Това може да се направи отлично и с добра апаратура и нужните познания. За съжаление лекарите, които могат да го правят сме... – и той ми показа трите пръста на ръката си. – На запад вече не се препоръчва амниоцинтезата. С иглата в утробата се вкарват бактерии. И за съжаление ако лекарят не е много опитен може да се стигне до лош край. Едно на 200 бебета бива абортирано съвсем здраво поради амниоцинтеза. Това никак не е безрискова процедура. Да не г оворим, че има случаи на осакатяване от иглата на бебетата. Не го препоръчвам изобщо. Още повече, че практиката показва, че синдрома на Даун не само че не се среща по-често, а напротив, се среща по-рядко при жени над 35 години!
Последното изречение ме шокира.
-          Наистина ли?
-          Да, над 40 години е доста рядко жена да роди дете със синдром на Даун. Практически риска е по-малък.
Ето и това беше добра новина за мене. Много добра!
-          О, благодаря Ви за чудесната новина. А-а-а, за възрастта? Няма ли да увеличат възрастта за кандидатстване по фонда?
-          Борим се за това и най-вероятно ще стане. Вероятно ще се преборим за 45 години.
-          Ей, много ще е хубаво!
-          Други въпроси? -  попита с усмивка доктора
-          Ами-и-и-и, не се сещам..... Другите какво Ви питат? – казах аз също шеговито.
-          Ами питат ме как ме издържа жена ми като се прибирам толкова късно.
-          Значи сте женен?
-          Е не, но живея с моята приятелка.
-          Тя също трябва да е посветена на вашата работа, за да може да приеме вашето отсъствие.
Доктора се поусмихна, поклати глава, и не каза нищо определено.
След още малко време ми разпечата снимките от ехографа, които този път не бяха съвсем ясни и ми каза, че мога да стана.
Уговорихме се да дойда другия месец и се приготвихме да си тръгваме.
-          Докторе, благодаря Ви, че ни отделихте толкова време.
Сашо подаде ръка на доктора, после той се ръкува и с мен. И си тръгнахме щастливи.

Това беше прегледа. Утре ще си направя изследвания. А също утре отивами  на консултация. Ще пиша.... Ама то моето стана роман – хихихи.

А! Да не забравя снимките.

А ето ме и мен в 20-та седмица: