Когато синовете порастнат
и тайничко станат мъже, обаждат се плахо и казват: "Мамо, не чакай днес твойто хлапе". И тъжно се свива сърцето, проблясват в очите сълзи, пропити със майчина ревност. Контролът ненужно боли. Къде е детето, което до вчера за ръчица държах? Май днеска е яхнал крилете към своя жадуван и истински свят. Отлитай детето ми, нищо, че мъката в мене расте. Тя, майката, тъй е орисана, гнездо да изгражда, но и път да даде. Таня Мезева
0 Comments
И много да изпишеш – няма смисъл.
Човек се е научил да забравя, каквото го е спряло върху листа. Но ти пиши. Каквото и да става. И много да говориш – ще изчезне сред хорското безмълвие и врява. Спасение са думите. И бездна. Но говори. Каквото и да става. И много да си мислил – полза няма - не всичко само с разум се решава. Ала сърцето е наивно и се мами, та…помисли. Каквото и да става. И много да си вярвал – ще те лъжат, дори да те ласкаят с чест и слава. Към раните ти тръни да превържат, ти вярвай пак. Каквото и да става. И много да обичаш – ще нагарча, че всяка сладост с времето презрява. Но ти обичай – въпреки, макар, че - със всеки дъх. Каквото и да става. / автор: Христина Мачикян / Заета мама
Ръцете ми заети бяха през деня. Не можех да играя или да ти почета; Когато молеше и канеше ме ти, за теб минутка аз не отделих. Днес кърпих дрехите и сготвих,после прах, ти дотърча с рисунка и със весел смях и каза:"Мамо,виж каква шега!" Аз рекох:"Синко,чакай малко,не сега". Внимавам хубаво да те завивам, молитвата като си кажеш и излизам, на пръсти отивам лампата да загася - а трябвало е още миг да постоя. Животът кратък е,годините летят и изведнъж - момченцето пораснало е и е вече мъж. Не е край теб с молбите си безкрайни и не споделя скъпоценните си тайни. Албумите с картинки са прибрани, игрите до една са изиграни. Молитвата вечерна,целувка за нощта - това са вече минали неща. Ръцете ми,заети постоянно, сега притихнали стоят. Тъй бавен,муден,празен е денят. Да можех да се върна и да сторя онези нещица,които искаше ми ти с: "Мамо,моля!" -------------------------------------------------------------------------------------- ДЕЦАТА НИ НЕ ИСКАТ МНОГО, НО ЩЕ ПОМНЯТ ДЪЛГО! www.poznanie.dir.bg
СЕГА Е ВРЕМЕ... Вече нямам време за глупости, разпознавам фалшивите викове. Сега е фатално да се изгубя, и нямам право на грешни рискове. Сега не говоря, измъквам очите си притиснати от ръждясали ламарини. Запознах се директно с вините си. Спокойно. Няма външни причини. Сега е време да спася оцелялото, а после, ако Бог ме събуди във утрото ще имам очи само за бялото - истински важното. Чудото!... (не зная кой е автора) Не е ли чудесна? Не е ли прекрасна? Не е ли скъпоценна? На възраст по-малко от една минута! Никога не съм мислил, че чрез любовта бихме могли да направим едно толкова прекрасно създание! А не е ли прекрасна, направена от любов! Не е ли сладка? Наистина най-чуден ангел! Приятелю, толкова съм щастлив - ние сме благословени от небето! Не мога да повярвам какво направи Господ - чрез нас Той даде живот на нова душа. И не е ли прекрасна - направена от любов! Не е ли чудесна - Живота и любовта в едно. Аиша значи живот, такова е името й. Лонди, това не би могло да стане без теб, която зачена това толкова прекарсно бебе, направено от любов! Хвърчащите хора
/Валери Петров/ Те не идат от Космоса, те родени са тук, но сърцата им просто са по-кристални от звук, и виж, ето ги - литват над балкони с пране, над калта, над сгурията в двора и добре, че се срещат единици поне от рода на хвърчащите хора. А ний бутаме някакси и жени ни влекат, а ний пием коняка си в битов някакъв кът и говорим за глупости, важно вирейки нос или с израз на мъдра умора и изобщо - стараем се да не става въпрос за рода на хвърчащите хора. И е верно, че те не са от реалния свят, не се срещат на тениса, нямат собствен 'Фиат'. Но защо ли тогава нещо тук ни боли, щом ги видим да литват в простора - да не би да ни спомнят, че и ний сме били от рода на хвърчащите хора? Ако
Ако владееш се, когато всички треперят, а наричат теб страхлив; Ако на своето сърце едничко се довериш, но бъдеш предпазлив; Ако изчакваш, без да се отчайваш; наклеветен – не сееш клевети; или намразен – злоба не спотайваш; но… ни премъдър, ни пресвят си ти; Ако мечтаеш, без да си мечтател; ако си умен, без да си умник; Ако посрещаш краха – зъл предател еднакво със триумфа – стар циник; Ако злодеи клетвата ти свята превърнат в клопка – и го понесеш, или пък видиш сринати нещата, градени с кръв – и почнеш нов градеж; Ако на куп пред себе си заложиш спечеленото, смело хвърлиш зар, изгубиш, и започнеш пак, и можеш да премълчиш за неуспеха стар; Ако заставиш мозък, нерви, длани и изхабени – да ти служат пак, и крачиш, само с Волята останал, която им повтаря: „Влезте в крак! Ако в тълпата Лорда в теб опазиш, в двореца – своя прост човешки смях; Ако зачиташ всеки, но не лазиш; ако от враг и свой не те е страх; Ако запълниш хищната Минута с шейсет секунди спринт, поне веднъж; Светът е твой! Молбата ми е чута! И главно, сине мой – ще бъдеш мъж! Ръдиард Киплинг Понякога от лятото ми става хубаво...
Не помня вчера и забравям утре. Не ми е никак трудно да се влюбвам във всяка незапочнала минута; в зелените тревички между плочките; в походките на уличните котки; във своето смълчано безпосочие; във бялата тъга на всеки облак; в момчетата, които преминават и няма никога да ги познавам; във грапавия глас на тротоарите; в мехурчетата в цитронадата; във гларусите (само как съм влюбена!); във всичките си малки щуротии; в липата, стъпила на ъгъла; в една витрина с жълти ризи; във отражението в огледалото; в уюта, сгушен на терасата; в китарения пулс на тялото ми... В усещането, че животът е прекрасен... Вълните на морето са жени,
избягали от къщите - окови. Ела, една вълна сама стани, сестра на вятъра бъди отново. Ела, сред най-дълбокото иди, при царството на тъмните стихии. Била ли си обичана преди- едва сега ще можеш да откриеш. Страхливия ще седне на брега, ще шепне колко много ти е верен, безсилния ще плаче от тъга, а истинския сам ще те намери. Ще иска той с прегръдка да те спре, но ти не се завръщай, нито спирай. Вълната е вълна насред море. А тръгне ли към плиткото - умира. Евтим Евтимов МОЯТА УЧИТЕЛКА
автор: неизвестен Контейнерите за боклук до блока - тук всяка сутрин идваше жена във вехти дрехи, слаба, не висока с количка, а през зимата с шейна. Преглеждаше в сместа добре нещата отделяше полезните на вид. Изглеждаше ми странно тя позната в походка, маниер, гърба превит. Бях все зает, началник в общината, до службата ме караха с кола, И само сутрин, точно до вратата я виждах, беше с очила Веднъж обаче тя ме заговори - попита ме с усмивка за часа. Невероятно близка ми се сторu и я познах- познах я по гласа. Бе моята учителка любима в последния гимназиален клас. Заместваше почти една година. Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас. Цял ден на работа за нея мислих - учителката моя станала клошар. В бюрото нещо търсех, нещо чистех - бях станал ученикът Божидар. Не бе познала в мене ученика - самият аз бях доста променен - солиден, тежък, лика и прилика с мастит, авторитетен бизнесмен. На заранта я чаках много рано. Прекрасно утро. Неработен ден. В боклука ми на дъното прибрано лежи кашонче, дар голям от мен. Усетих зад гърба си, че пристига. Изсипах кофата с боклук завчас. И без дори главата да повдигна прибрах се бързо на бегом у нас. В кашончето бях сложил триста евро, кафе, парфюм, кутия с шоколад. Вълнувах се и бе ми малко нервно, но в себе си се чувствах много млад. Закусих и полегнах на дивана. На входната врата се позвъни. Излязох да отворя – никой няма. Пред прага – плик, кашончето встрани. „Не те ли учих, драги Божидаре, че всяка работа краси човек! Дори и бедността от Бога дар е, дори и в двадесет и първи век! Нима в очите ти съм просякиня? Срамуваш се да поговориш с мен. Обратно връщам твойта милостиня и знай- ще легна гладна този ден. Не прося милост, бедността не крия. Клошар съм, няма как. Не върша грях.“ Това прочетох. Щях да се убия! Учителката вече не видях. |
Categories
All
Archives
November 2016
|