Както каза Галя - колкото повече пораства толкова повече не заприличва нито на единия, нито на другия :-))
Обаче днес си изкарах една стара снимка, когато съм била на 1 година и внезапно установихме че в някои черти на лицето Гого прилича на мене - формата на веждите и очите, както и устата. Иначе цвета му е доста по-светъл. Но майка ми каза, че и аз съм се родила руса. Обаче на 1 годинка съм била с чисто черни очи и коса. А сега съм среден цвят! Та най-накрая установихме поне някаква прилика! След като Гого изяде три кутии Нутрилон, аз осъзнах, че може би няма да дойде момент в който да сме само на кърма. Затова реших, че трябва да намеря най-доброто мляко за него, защото зная колко недостатъчни са адаптираните млека в сравнение с кърмата. След доста четене разбрах, че най-доброто мляко на пазара е Лактана Био. То има три предимства: 1. От био производство е - тоест от крави, които не са хранени с протеини и не са лекувани безразборно; 2. Има 4 (ЧЕТИРИ) Бифидус пробиотици, които са важни за усвояване на млякото и добрата чревна флора; 3. Съдържа DHA и ARA, които са много важни за развитието на мозъка и зрението. Нито едно от другите млека няма тез три предимства. Майките, които ползват Лактана, се хвалят че децата им нямат запек - голям проблем при бебетата хранени с адаптирано мляко (АМ). Разбира се Лактаната е два пъти по-скъпа от средните млека и поне 50 % по-скъпа от скъпите. Но така или иначе решихме, че ако даваме на Гого АМ, то най-добре да му даваме от това. Да не пропусна да отбележа, ча акото на Гогата спря да мирише. Докато пиеше Нутрилон акото му миришеше много силно. Дори като беше завит се усещаше, че е наакан. Сега няма почти никаква миризма. Определям тази промяна като полижетелна, защото съм чувала че акото на кърмачетата, които са само на кърма не мирише. Освен това мога да сравня консистенцията и цвета на Лактаната с Нутрилона: Лактаната изглежда съвсем като кърмата, за р азлика от Нутрилона, който е бял, и като се разтвори пак остават малки бели точици вътре. Лактаната се разтваря напълно и се плъзга меко по стените на шишето. Зная, че никое мляко не може дори наполовина да е като кърмата. Но все пак от всички злини ( адаптирани млека) ми се струва че Лактаната е най-малкото. Купихме първата кутия и с известно притеснение му направих първата доза, защото често при преминаване от едно на друго мляко бебетата получават запек и колики. И наистина вечерта Гого се поизмъчи - напъва се миличкия, гърчи, се, плака... Най-накрая късно през нощта се изака. Реших че ако до три дни няма промяна в акането, се връщам на старото мляко. Но още на другия ден, той започна да си ака нормално. Слава на Бога вече няколко дни намя никакъв проблем с акането. А най-хубавото е че няма и колики! Той по принцип имаше само в началото като си дойдохме от болницата болки в коремчето - дали са били колики не зная. Аз заявих, че той няма да има колики, но свекърва ми каза, че сто процента ще има, защото всички бебета имат. Малко се ядосах на това. Защо пък моето бебе да има колики? Зная, че някои бебета нямат! Молих се пред Бога Гого да няма колики. И ето - детето яде и си спи! Единствено плаче, когато го сложа да суче и то не може да дърпа достатъчно. Това ме мъчи, защото имам кърма вече доста повече, само дето той си губи смукателния рефлекс - обърква се детенцето, защото и суче и от шишето пие... Не зная какво да правя... За сега се моля Бог да му възстанови смукателния рефлекс и той да не се бърка. И продължавам да се изцеждам. Звънях в Асоцияцията за кърмене и от там ми обясниха някои неща за кърменето. Важно е да се изцеждам, защото това провокира създаването на повече кърма. Но зърната на гърдите ме понаболяват. Честно казано сукането е по-приятно от цеденто... Но какво да се прави - заради детенцето ще продължавам... Явно каналите са ми тесни, защото струйката не е изобилна и то се напъва да суче и ръмжи и се ядосва, но не му влиза достатъчно в устичката :-(... Понякога обаче се нагажда... но пък заспива върху гърдите ми... Толкова е миличък, когато се опитва и опитва да суче, защото аз го насърчавам и го моля да продължи. Ако искате да видите повече за Лактаната и съдържанието й, кликнете тук. Искрено препоръчвам на бъдещите майки, ако ви се налага да дохранвате това мляко! То дано да не ви се налага де! Вчера Сашо ме пита кога ще си подаваме документите за второто инвитро... Каза ми "Добре че ни се роди това детенце!" За първи път казава подобно нещо. Попитах го защо? "Ами защото сега човек има семейство, родители, близки, но с времето всички те си отиват. Не че само двамата щяхме да си живеем зле, напротив! Но накрая щяхме да останем самотни. Е, имаме братя и сестри, но все пак." Стана ми много мило, че го казва - това е нещо много лично и Сашо никога не е показвал подобна сантименталност. Всъщност той винаги си е бил малко "перде" - над нещата. Затова почувствах, че бебчето е докоснало нещо дзълбоко в него. Той много ми помага сега, и много обича да се занимава с Гошенцето. Иначе за мен живота е едно голямо хранене. Само храня, сменям памперси и приспивам...Почти не ми остава време за нещо друго.Но детенцето не ми създава проблеми никакви. Благословено дете е!
0 Comments
"Послеродовата депресия се проявява при много жени и обикновено трае около месец. Изразява се в усещане за безпричинна умора, безсъние, внезапни изблици на плач, нервност, загуба на апетит, страх и чувство за малоценност, стрес, съмнения в способностите на родилката да бъде добре майка, притеснение, че вече не е привлекателна, което преживява като личен провал".
При мен послеродовата депресия не беше безпричинна. Както разбрахте преживяванията в болницата ми повлияха много негативно. Когато се прибрахме у дома се сблъсках с един напълно нов ритъм на живот. Бебето изискваше ставане по два пъти нощно веме, между 00.00 и 06.00 часа. За съжаление моите ставания не се състояха само от събуждане за 20 мин. и даване на кърма в леглото. Ставаме на пръсти, за да не събудим таткото, защото би било излишно да нарушаваме и неговия сън. Отиваме в кухнята. Там се кърмим поне по 20 мин. на гърда, защото ми тече по малко и бавно , и детето яде бавно със заспиванки. После давам шишето за дояждане - още 15 мин. После ако заспи веднага доизцеждам останалата кърма. Измивам шишетата и слагам всичко да се стерилизира. И най-накрая си лягаме. Обаче ако не заспи веднага или се разбужда, се налага носене на ръце и утешаване. Често това ми коства по 2 часа. И така когато си легна имам на разположение около час преди да стана отново. Така беше до скоро. И можете да си представите как капнах още на втората седмица. Липсата на достатъчно кърма ме затормозяваше още повече. Така исках да имам достатъчно! Зная колко е важна кърмата за детето. А аз нямах достатъчно. Впрочем учудена съм колко много различни съвети ми даваха разни хора за кърменето: дали да давам да суче от двете или от едната; дали да се изцеждам или не; дали да го будя на точен час, или да го оставям да спи колкото желае; какви храни да се ядат... ит.н. Стана така, че почти винаги когато започвах да говоря за това се разплаквах - просто не можех да се сдържам, толкова ми беше мъчно и тъжно... На всичко отгоре нямах никакъв апетит - никакъв! Нищо не ми се ядеше, ядях насила. А като си пимисля, имах итвърде малко време да ям... А знаех че трябва да се храня за да имам кърма... Бях подтисната също така задето още нямам личен лекар. Осъзнах, че детето е вече у дома а ние нямаме педиатър! И сега? Как да търся? И къде да търся? Реших се да се обадя на моята лична лекарка и да я помоля за препоръка. И така тя ми даде телефона на д-р Илиева, която и стана наш педиатър.... Но през цялото време, всъщност първите две седмици, се страхувах заради ваксините. Боях се да ги направя. Боях се и да не ги направя! През деня бях фокусирана върху размишления какво да правя с тези ваксини! Който е бил депесиран знае какво значи да се фиксираш върху един проблем - нещо, което аз умея много добре! Вглеждаш се в един проблем и колкото повече гогледаш и оглеждаш, той става все по-голям - не можеш да отместиш поглед от него, а не виждаш и решение. А страхът те кара да продължаваш да мислиш като че ли ако мислиш ще намериш решение... Лоша ситуация! Свекърва ми дойде да ми помага. За което съм й благодарна. Наистина ме отмени в готвенето и шетането. Също ми показа как да къпя бебето, как да го обличам... Но не мина без сплитане на шпаги. Просто аз си имам виждане по някои въпроси и не обичам когато някой иска да ми налага какво да правя.Например ако бебето е заспало преди половин час, няма да го събудя само защото ТРЯБВА да се изкъпе. За мен спането е по-важно и бих го оставила. Но не и свекиърва ми - тя си има други преоритети... Казах й че съм й благодарна и приемам много от съветите й, но не мога да се съобразя с всичко. Аз си имам виждане за някои неща, макар да ми липсва опит. Освен това гледането на сериали по цял ден ме изтощи тотално. Накрая бях благодарна, че си тръгва повече, отколкото че дойде. Видяхме се с д-р Димов на 5-6 ден за махане на конците. Отидохме в АГ-то и той ни посрещна. Пита ме как съм какво става и аз съответно почнах да му разказвам и ссе разплаках. Казах му колко ужасно преживяване е било в Аг-то и че повече там няма да раждам. Той ме разпита подробно и каза че иска да знае, за да говори с шефа на болницата, което може- да се промени. Погали ме по главата и ми каза, че съжалява, че съм имала такива негативни преживявания. Каза ми, че според него съм в следродилна депресия. После легнах за да ми махне конците. Предупреди ме че може да ме заболи или да ми е неприятно. Започна да изтегля конеца - не съм виждала такъв - като пластмасов беше. Аз се приготвих да изтърпя на болка, обаче изобщо не ме заболя. Попитах това ли е болката. Каза че това е. А аз - че не ме боля изобщо. "За първи пот виждам жена, която толкова да не я боли" - каза. А пък аз се зачудих. Женя, която беше с него потвърди, че нея я е боляло.... Накрая слязохме всички във фоайто. Взехме си довиждане. Доктора каза че трябва да се видим до два месеца за да подготвим документите за второто инвитро. - Чудя се не е ли рано още да ги подготвяме. - Не е рано, трябва да действаме, защото след две-три години аз и ти ще сме в климактериума. - А-а-а, докторе, Вие може би, но не и аз - помайтапих се. Стисна ми ръката и ми каза: - Искам да знаеш, че за мен ти отдавна си много повече от пациентка! Сбогуваха се със Сашо и си тръгнахме към къщи. Как стоят нещата сега? Успокоих се малко по отношение на кърмата. Тя не се е увеличила много. Но се примирих, че може и да го храня с АМ малкия. За сега го дохранвам пак. По съвета на Галя, моято приятелка реших да не ставам през нощта. Просто вземам малкия при мен и му давам да суче, а аз си заспивам. Нямам представа колко суче но така вече три-четири дни успявам да си поспя нощно време. Сега той се буди защото нослето му е запушено, но пак не съм така преуморена, както бях преди. Тя, Галя, като чу за моята сага със ставането се изуми. Каза, че е абсурд това което правя и ще каталясам, то аз си бях каталясала вече. а малкия пъкне плаче за повече мляко нощно време. Така поне нощно време не му давам АМ. Но не зная как ще се отрази това на теглото и ръста му. Може катосе постопли да отидем на консултация преди датат за която ми дадоха час - 28 март. Впрочем днес е 27 февруари - Гошенцето става на 1 месец! Толкова мила душичка е. Като го боли понякога коремчето и плаче аз го притискам към мен и му казвам че ей сега ще му мине и че зная че го боли, а той ме гледа жално жално и спира да плаче. За сега нямаме колики, макар понякога да го наболява коремчето. Но мисля, че се случва и аз да го прехранвам, а той милия, не отказва. Просто ми е трудно да преценя колко да му дам... Такива ми ти работи, драги ми Смехурко! За второто инвитро се притеснявам малко - дали ще се справя с двете деца, това най-вече! Но като гледам с какви темпове раздават номера за процедурите, може и до две години спокойно да откараме преди втората процедура, че и до две и половина. Искам да имам две деца - това е богатство! А и за Гогата ще е добре - да не е самичък. Все пак ще си има мама и тати на възраст... Да, най-вече за него. Между другото в началото ми се стори прекрасно, че бебчето ще ес мен през цялото време освен в реанимация. И мисля, че бе било прекрасно, ако условията бяха малко по-различни. Ако имаше към кого да се обърнеш при нужда, или ако имаше храна вечер, ако можеше някой да ти помага... Но разбира се такива екстри е невъзможно да се искат при нас. Зная, че в Окръжна болница бебетата на са при майките, само им ги носят да ги хранят. А аз се радвах че моето ще е при мене.
В понеделник вече не ме свърташе на едно място. Гърдите ме боляха, зърната още повече. Няколко пъти ми стискаха зърната ,за да проверят дали са ми отпушени каналите - болката е жестока! Направо искри ми излязоха от очите. Добре че си имах едно кремче за разранени зърна, то малко облекчаваше положението. По съвет на една от сестрите бях влязла в банята да си напаря гърдите, за да текне кърмата. Рано сутринта имаше гореща вода. И използвах да го направя. Иначе и през деня има топла вода, но не гореща.... Бих използвала лампата Биоптрон, която си носех - сигурна съм, че щеше да свърши работа. Но в стаите НЯМА КОНТАКТИ!!! Да! Не се шегувам. Налагаше се да стоя два пъти по 20 мин. в коридора за да може телефона ми да се зареди. Чакахме с нетърпение да дйдат на визитация. По принцип визитацията е в 10.00. Но първата визитация, която е въввръзка с операцията, мина към 10.30. Прегледаха ме, всичко беше наред и ми казаха, че могат да ме изпишат. Зачакахме детската визитация. Дойдоха чак в 11.00. Нещо много неудобно, защото трябваше да се организира изписването ми все пак. Сашо и роднините чакаха на повикване - дали ще ни изпишат или не. Визитацията се състоеше от една лекарка, една сестра и трима стажанти. Разповиха бебчето. Лекарката погледна пъпчето и каза че е готово и сега ще им покаже как се маха. Завъртя го по посока на часовниковата стрелка няколко пъти и щипката заедно с остатъка от пъпчето се отдели - безболезнено. Даде ми го и каза "сакън да не го хвърлям в болницата, че да не стане детето лекар - не било хубава професия". Много ме учуди, че говори така прид стажантите. Прокоментира и пелените с които беше повито бебето, че били дарение от някаква си болница, май от Англия. Иначе били меки и хубави, но втора употреба! Беше доста груба и нямаше място за въпроси. Стажантите изглеждаха малко като в небрано лозе. Както и да е най-накрая ни казаха че можем да си ходим. Обадих са на Сашо. Започнахме да се приготвяме. След около 30 мин. свекърва ми се качи горе и ми донесе дрехи. Трябваше сами да приготвим бебето за изписването - имам предвид обличане и прочие. Не че беше много трудно де, но мислех, че сестрите го правят това - така бях чувала... Ох, Гогата се събужда... отивам да го видя... И така, в четвъртък ме оперираха, след което цели ден и следващия - петък, прекарах в реанимация. Пропуснах да кажа, че в реанимация слагат едни инжекции, които съдържат болкоуспокояващо и окситоцин, който прави матката да контрахира, което пък спомагало за лактацията. Това е добре, защото не навсякъде го правят, доколкото разбрах от едно от момичетата, което е раждало първия път в Окръжна болница. Разбира се от контракциите малко боли. Всъщност мен почти не ме боля. Но едното от момичетата го понаболя, но за кратко. Понеже ми махнаха абоката още първия ден, на другия ден отказах да ми правят вливки.
Дойде събота - дългоочаквания ден. Към 10.30 часа дойде една санитарка, натовари ме на един стол на колелца, взех си сака вскута и потеглихме към четвъртия етаж. Качихме се горе. Настаниха ни в една стая с Ива, с която бяхме в реанимация. Тя има момиченце. Стаята я видяхте на една от снимките. Меко казано спартанска. Кошчетата за бебетата също са много очукани и е малко тъжно и подтискащо да ги гледаш. Но като го застлах с нещата, които си носех, бива. Между другото от всичко, което си носех, долу в реанимация най-нужно беше лигнина и чаршафчетата за еднократна употреба. Горе чаршафчетата са също много нужни, защото си ги разстилаш на плотчето за повиване, или на леглото или в легълцето. Също са нужни и превръзките, заради лохиите - течението от слузи кръв, което се появява след раждането. Иначе ми донесоха дрешки от вкъщи за бебето, но честно казано по-удобно ми беше да го повивам. Но да карам поред. Най-неприятното беше че от прозорците много духаше. Целите бяха облепяне с разни лепки - като почнеш с тиксо и свършиш с обикновен агерпласт. Но пак духаше. Сериозно се притесних да не изстина аз и още повече бебето. Но се разположихме и зачакахме. Вълнувахме се кога ще ни донесат бебчетата. След около час иполовина най-сетне в квадратниото стъкло на вратата се появи лицето на акушерката и каза, че води бебчетата. Бяха толкова следки, наредени едно до друго в количката. Акушерката беше мила и след като ни ги връчи ни попита дали искаме да ни покаже как се повиват. Аз поисках. Тя взе Гошенцето и го разпови, след което го пови отново и ми обясни как да го правя. Също така ни обясни как е добре да ги теглим ипреди и след ядене, за да знаем колко са изяли. Но в нашата стая кантара не работеше, така че се налагаше да притичваме до съседната стая с голо бебе в ръце.... През деня нещата бяха наред - носеха ни адаптирано мляко (АМ) през 3 часа. Казаха ни 20 минути преди часа за млякото да слагаме бебетата да сучат за стимулиране на лактацията. Нямах кърма. Много се притесних. Но Гогата миличкия правеше опити да суче най-старателно. Надвечер сериозно се замислих да се преместя в съседната стая. ПРедложих го на Ива, но тя не искаше да се мести. Аз обаче помолих сестрата за позволение и започнах да се премествам. В съседната стая не духаше толкова, прозорците бяха по-уплътнени. Освен това се притеснявах, че ако вечерта Гогата заплаче ще се притеснявам да не ъбудя другото бебе. А исках и малко уединение. Добре че се преместих! През нощта Гого заплака. Защото последното мляко го носят в 23.00. Следващото хранене е чак в 05.00 сутринта. И така той се събуди около 02.00 и започна да плаче. Вдигнах го и го понесох насред стаята. Операцията ме болеше доста все още - трудно ми беше да ставам от леглото, защото то е на пружина и като седнеш вътре потъваш. И за да станеш ти трябва коремния мускул. Говорих му, молих се, носих го - така около 4 часа. Изпотих се цялата. Ръцете и гърбът ми се схванаха.Гърдите ми бяха натежали - нямах сутиен, и детето тежеше също напред; операцията ме болеше, краката ми и тялото се изпотиха... Нямах какво да му дам, защото кърмата не беше слязла, а той плаче ли плаче...Това мъчение продължи до сутринта, когато най-накрая донесоха порцията АМ. Той хапна и веднага заспа. Аз бях напълно изтощена. На следващия ден периодично също плачеше. Млякото явно не му стигаше, защото ни носеха по около 30 мл., това е количество само за дохранване. И детето от време на време плачеше. Когато успявах да го приспя, току се намираше някоя сестра, която идваше за изпълнение на рутинните си задължения. Веднъж дойде една млада сестра, която настояваше да го изкъпе. Казах й че от три часа, тъкмо сега е заспал. Но не - трябва да се къпе. Разбудих го със свито сърце - беше заспал като ангелче. Тя го взе, разпови го и го понесе към банята. Нали видяхте банята наснимките в предния постинг? Видяхте ли мивката? Там се опита да го мие. Първо не можеше да нагласи водата. Детето се разпищя. После го намаза със шампоан. "Ох, ама той много трепери" - казва. Наистина бебчето се разтрепера цялото. "Стига толкова" - отсече тя и го понесе към стаята. В банята беше студено, защото там нямаше парно. Трябва да ви кажа, че когато аз се изкъпах, аз самата се разтреперах. Камо ли бебето. Та тя спря чешмата и го отнесе в стаята. По телцето му имаше още шампуан, защото не успя да го измие; Само го забърса с хавлия. Аз нищо не казах, защото предпочитах да не го мокрим втори път. "Само да не настине" - казах. Тя ми отговори " Е, то без кихане и кашляне не може". Помолих се наум да няма кихане и кашляне. Що за глупост! Второто къпане не бебето, на следващия ден направо го отказах. Казах на сестрата, че не давам да го къпе, защото предния път е треперел много. Тя не настоя - слава Богу! В друг такъв момент дойде друга сестра. Отново бебето беше тъкмо заспало. Този път го разповиха за да му вземат кръв от петичката. Около пет минути му цедиха капчици от крачето, защото трябваше да има определно количество. Той все пак се държ мъжки и само поплака леко. ВТората нощ се повтори същото. Отново будене през нощта, плач и невъзможност от моя страна да направя каквото и да било. Не разбирам защо не дават и нощни дажби храна, а трябва бебетата да плачат! През нощта успяхме да заспим. По едно време се събудих цялата вир вода. Дори чаршафа под нощницата ми беше мокър. Тресеше ме. За беда нямах какво да облека. Никой не ни каза да си имаме резервни дрехи, мислех че не дават. А втората нощница си я бях върнала у дома след реанимацията. И нямах абсолютно нищо за обличане. Почудих се какво да правя. Тресях се цялата. Оставих бебето в стаята и отидох в стаята на главната акушерка. Събудих я и я помолих да ми даде нещо да облека - каквото и да е. "Цялата съм мокра, нямам какво да облека" - казах. Жената имаше желание да ми помогне, но каза че няма какво да ми даде, нямало никакви престилки там нито дрехи. Треперейки се върнах обратно в стаята. Не знаех какво да правя... Тресях се цялата. Явно е било около 5.00, защото след няколко минути дойде акушерката, която носеше млякото. Повторих молбата си и този път тя ми каза да изчакама и ми донесе една престилка. Много тъничка с две връзки, но все пак суха дреха. Облякох я и метнах нощницата си до радиатора да изсъхне.... Най-тежко ми беше че изнемогвах в носенето на бебето. Трудно ми беше да ставам от леглото, камо ли да нося детето с часове. Гърдите ми тежаха, потях се, краката ми бяха изпотени и чехлите ми се плъзгаха, на втория ден вече миришеха ужасно, и нито миене, нито друго помагаше, защото нямаше как да ги изсуша а все мокри ги обувах.. Толоква бях психирана, че не ми дойде наум да помоля Сашо да ми донесе домашни чехли и чисти чорапи - просто не се сетих! Иначе ми донесоха храна, помпа за гърдите и т.н. В неделята ми дойде наум да си измайсторя "стелки" от две превръзки. Не решиха проблема, но понамалиха миризмата и плъзгането....Зърната на гърдите ме боляха ужасно. През деня биваше, но вечер, се чувствах като в някакъв затвор. Мина ми през ума да взема бебето и да избягам...Мечтаех да ме изпишат в понеделник. Като цяло обстановката беше много подтискаща. Стените обелени, леглата като военни, всичко старо и олющено, възглавниците мръсни - добре че си носех комплект чершафи и камъфка, банята в окаяно полжени, както можете да видите на снимките. Трагедия!! За днес стига толкова. Толкова исках да мога да кърмя бебето, но кърмата не ми достига. Мисля, че шока в болницата, притесненията и тревогите ми оказаха влияние. От едната страна имам що годе кърма, макар и да не тече силно. Но от другата е много слабо. Налага се да храня по час и половина, защото първо го слагама на гърдите ми, после го дохранвам със шише, после се цедя, за да слезе повече кърма, и докато оправя шишетата, и да го преспя, когато не иска да спи... и вече е дошло време за следващото хранене. Ставам обикновено два пъти нощем, понякога по един... Опитвам се да поспивам по час два през деня, за да компенсирам и за сега се справям накакси.
Молих се Бог да ми даде мъдрост какво да направя, за да мога да го храня само скърмене... защото той плаче, не се наяжда само то гърдите ми, не дърпа достатъчно, а после пък се оказва че в гърдите е останала кърма... За сега така я карам. Детето е прекрасно - спокойно, плаче само когато нещо не е както трябва. За ваксинирането малко се поуспокоих и запонах да идвам на себе си. Мисля, че не бива да правя каквото и да е, ако не съм убедена. Тоест не бива да слагам ваксини, ако не съм спокойна за това. Сашо започна да чете книгата "Ваксините - въпроси и отговори за мислещи родители" и сега коментираме. Мосля, че той ще е напълно против ваксинирането и имам нужда от неговата подкрепа. Каквото и да решим, трябва да сме съгласни един с друг. Така имаме повече сила. Малко за болницата - родих в АГ-то. Казаха ми че персонала там се държал по-добре отколкото в Окръжна, въпреки че условията били по-лоши. Условията наистина са ужасни, както ще видите на снимките. Но да почна отначало. Отивам и ме вкарват в една стая. Казват ми да се съблека, разпитват ме как се казвам и прочие, без да ме погледнат. Питатме дали съм се обръснала. Казвам че не успях. И ме слагат на един стол, направо върху старата кожа, без никакъв лигнин или каквато и да е хигиенна постелка. Опитах да си наместя нощницата отдолу, така че кожата ми да не е в досег със стола. Стола е посред стаята. Идва една санитарка и започва да ме стърже с някакво ножче, което имам чувството, че е н-та употреба... направо стърже върху кожата ми. Успокоявах се, че поне е било в някакъв разтвор и няма да ми лепне някоя зараза. Иначе аз си носех за еднократна употреба, но не се сетих да кажа, понеже се притесних. В стаята междувременно влязоха още две бъдещи родилки, и ги помолих да се обърнат докато ме оправят. След това ме изкараха в коридора - малко неловко, защото съм по нощница, гола отдолу и по чехли а там има и други мъже - на другите родилки мъжете де... Давам на Сашо дрехите си и ме отнасят нагоре, а той си тръгва. Качват ме горе, пак попълват разни документи и ме разпитват все едно влизам в казармата - грубичко. Някакси така се държат, че де не смееш много да питаш или да поискаш каквото и да е. Идва ред на клизмата.Отново ме качват на един стол в стаята - вратите са рзатворени. Добре че нямаше други хора. Казах на сестрата: "Моля Ви, може ли да затворите вратата!" А тя: "Ха! От 30 години работя тука, вие сте първата която ме моли да затворя вратата!!! Тука не се затварят вратите!" Клизмата не беше страшна, нито болезнена. И никой не врезе в стаята. Слава Богу, че я направихме навреме, защото 15 мин. по-късно вътре нахлуха разни лекари... През цялото време се чувстваш не като бъдеща майка, или като жена отишла да направи най-прекрасното нещо, да роди. Не, чвустваш се като добитък... Подписах документи за информирано съгласие. Прочетох всечко разбира се. Но дори да имах нещо против нямаше къде да се отбележи. След около 30 мин. дойде време за операцията. Междувременно се видяхме с д-р Димов и той ме поуспокои малко. Но бях под напрежение. Всичко беше старо, износено, чувстваш се повече на място за изтезания, отколкото на място, където ще те лекуват и ще ти направят нащо добро... Поканиха ме в операционната и ми казаха да се съблека. Вътре имаше разни сестри. Съблякох се чисто гола и така, гола голеничка трябваше да пресека операционната и да легна на леглото. Започнаха да ме подготвят. Една нескопосана сестра започна да ме боде за абокат - на дясната ръка, 10 см. над китката. Предупреди ме че ще ме заболи. Казах й че няма проблем. Но тя ме боде 4-5 пъти на едно място и пуфтеше че не ставало. След това започна да ме боде на друго място - два см. настарни от първото. Дойде анестезиоложката, и двете започнаха да се чудят дали иглата е достатъчно добре във вената. Болеше ме. Впрочем пода итова бодене днес все още ме боли вената и има синкав отток по пътя на самата вена... Не зная от какво е, но е твърдо мястото... Допускам, че е станал някакъв вътрешен кръвоизлив по пътя на вената, но не зная..... Взеха ми и лявата ръка и ме боднаха с друга инжекция, но нея не я усетих защото първите бодения ме боляхя доста. Стоях с присвити колена - неловко е да си се метнал чисто гол пред сума ти хора....Очаквах да ме покрият се нещо... но не. Влезе и д-р Димов. Почувствах се доста неловко - е досега ме е виждал от кърста надолу, сега ме видя и от кръста нагоре. Бих се чувствала много по-добре, ако бях поне покрита с нещо... Смутих се много. Попита ме добре ли съм. Отговорих с да. После анестезиоложката ми сложи маска с кислород и каза да дишам. Чак тогава донесаха някакъв много износен чаршаф или каквото там се нарича и ме покриха с него - милостиво. Помолих Господ да ни опази - мен и детето и предадох живота си в ръката Му. Загубих съзнание.... Това е накратако първата част от приключенията... Само за да ви подготвя ви пускам две снимки от стаята, в която прекарах по-голямата част от престоя си в АГ. В мивката която виждата изкъпаха за първи път Гого... Ще ви разказвам. И отивам да полегна. |
Categories
All
Archives
November 2016
|