Коментара на Гери към предишния ми постинг е едно стихотворение, което като че ли е отговор на моите въпроси...
Спомням си ясно един момент от детството ми: Била съм може би на 6, 7 или 8 години. Ходих на кино да гледам "Трите лешника на Пепеляшка". Бях удивена да видя как от всеки лешник излизаше прекрасна бална рокля за Пепеляшка. Това е единственото, което помня от филма сега , но тогава бях така впечатлена, че силно исках и майка да го види. Особено понеже тя беше шивач-моделиер. Прибрах се след киното у дома и заразказвах на майка ми за филма. Започнах да я моля да отидем да го гледаме заедно. "Моля те бе мамо, ела да го гледаш! Много ще ти хареса! Моля те, нека да отидем заедно!..." Толкова много я молих, исках да сподели с мен моето удивление, исках да го гледаме заедно... Но тя не дойде, понеже нямаше време. Наистина тя работеше денонощно - за нас! Но аз още помня този случай. И тогава разбрах, че няма смисъл да я карам да правим нещо заедно, защото тя беше много заета.... За себе си твърдо съм решила никога да не допускам други неща да бъдат по-важни от споделеното с детето ми време. Да, тъжно стихотворение и съвсем истинско! ---------------- От отдавна не съм писала тук. Имахме два много натоварени месеца. Нали знаете - във Варна винаги е лудница през лятото - приятели, гости, късно лягане... За мен това са екстра часове на крак след Гошката. А на другия ден, сагата продължава. Накрая на м. август бях на края на силите си. Чувствах се изтощена и физически и психически. Сашо също е натоварен и съответно липсата му е по-голяма, умората също, а помощта към мен - по-малка. Отношенията се изопнаха, най-вече от моя страна. Аз мога да търпя, но в края на краищата вдигам революция! И така отново се стигна до скандал, в който му казах тежки думи, които мисля, но които не биваше да казвам по този начин. Но благодаря на Господ, че след това смекчи сърцето ми и ми даде простителност и милост кам него. Поговорихме си и този път съвсем кротко му казах, че имам нужда да ми помага физически като отделя повече време за Гогето. И той се вслуша в думите ми. Сега отново нещата са наред и то по-добре от преди. Сашо наистина започна повече да се занимава с Гошката, а аз съм много по-спокойна. Просто чувствам неговата подкрепа и това ми стига. За мен е важно Сашо да е пълноценен баща. Така аз мога да съм пълноценна съпруга. Иначе вътрешно загрубявам. Ставам едно мъжко момиче. Не че не мога да се стправя с всичко. Аз всичко мога да правя! Но това ме кара да бъда по-малко нежна към съпруга ми. Когато той е по-грижовен, аз мога да бъда повече жената, от която има нужда. Много ми се иска да драсна нещо за Гошката, но и това ще стане тия дни. За сега ще ви пусна една от последни
0 Comments
Напоследък отново ми минават през ума размисли за смъртта.
Но те са спокойни и уравновесени. Не както преди години, когато се ужасявах от тях. Направих мислено сравнение между това как мислех за смъртта преди, и как мисля сега. Мислите за смъртта ме преследват почти откак се помня, може би от 6-7 годишна възраст. Това беше и времето на студената война. Впрочем помня много добре как около 3-4 клас бяхме на лагер в Драгалевци и имаше новини по ТВ във връзка с въоръжаването. Тогава си мислех какво ли ще е ако сега стане ядрена война? Нямаше да мога да се видя с родителите и брат ми. Нямаше да зная какво става с тях. Щях да умра далеч от тях... Преди смъртта ме ужасяваше.. Не можех да разбера как така аз ще изчезна и няма да виждам този свят никога, никога, НИКОГА повече. Това НИКОГА беше ужасно голямо. Невъобразимо огромно! Имах една представа - аз съм в някакъв ковчег, заровен на една поляна покрита със зелена трева. Покрай поляната има шосе, а от другата страна на шосето къщи. Не виждам ковчега, просто лежа там и мога да виждам света отвъд поляната. Хората минават, живеят, виждат слънцето, животът тече, а аз съм там отдолу - не мога да помръдна, не мога да правя нищо, завинаги съм прикована вътре, и никой не знае, че съм там. Минават векове, а аз съм в тъмнината, сама. И НИКОГА не мога да се помръдна от там.... Мисълта, че света е продължи да съществува БЕЗ МЕН беше НЕПОНОСИМА. Сега започнах да осъзнавам, че сегашния свят в известен смисъл е вид окови, с които сме приковани към реалността. Оставам настрана факта, че вярвам в живота отвъд смъртта. Но дори да не беше така вече мога да разбера, защо често съм чувала възрастните хора да казват: "Искам да си отида!", "Уморих се да живея!"... Колко много неща от МОЯ свят си отиват всеки ден и всяка година. Местата, които познавам се променят, наоколо вече не се слуша същата музика, приятелите заминават нанякъде, а след години "си отиват", вероятно ставаш нещо като паметник на отминалото време. Разбира се можеш и да останеш в час с новостите... Донякъде! Но трябва ли и защо? Като че ли всяко поколение се носи на вълната на своето време. Тя отминава и това поколение няма как да остане непокътнато - разбива се в брега. Става отживелица... Всичко това звучи доста песимистично. Но доброто е, че можеш да си отидеш с мир, с желание да напуснеш тази земя и да отлетиш при другите от своето време. Оставяш тук своето наследство - децата си. Влагаш в тях себе си, предаваш им това, което си имал и вече нищо не ти тежи. Можеш да си отидеш. А най-прекрасното е да знаеш, че там където отиваш няма сълзи. Отиваш в дома на Отец! Прекрасна е мисълта, че си изпълнил земната си мисия, и си отиваш в къщи!... Наскоро се запознах с един човек - цигулар, на 92 години! Абсолютно с ума си и жизнен. Свирил в много страни в Европа и притежател на една от най-големите нототеки в БГ. Няма семейство и деца. Попитах го замислял ли се е за смъртта, за онова, което е от другата страна. "Не, никога не съм се замислял, струва ми се безмислено". Удивих се! Не мога да повярвам, че човек на тази възраст никога не е се е замислял за смъртта!!! За мен мисълта за смисъла на живота неизменно е свързан със смъртта, защото ако нямаше смърт не бихме си задавали въпроса "Какъв е смисъла на живота?"... Да не се замислиш за смъртта е все едно да не се замислиш за живота! Та какъв смисъл има етиката, морала и изобщо идеалите, върху които се основава живота, без те да се измерват с везната на вечността?... Не мога да се въздържа да не коментирам случилото се през последната седмица. Защото за мен то звучи почти символично!Един професор, получил отличия, работил на Уолстрийт, и преподавател на 80 годишна възраст умря в България, разкъсан от кучета!!!
Звучи ми сюрреалистично! Нереално! Мислил ли е някога този успял в чужбина човек, завърнал се в родината си, че ще умре по такъв ужасен начин?! Вместо да умре достойно, да си отиде нахапан до смърт от бездомни кучета.... В библейски времена, когато са искали някой да бъде опозорен, да се изтрие паметта за него, са оставяли останките му да бъдат разкъсани от кучета на улицата! Е, днес у нас оставят бездомните кучета да хапят и разкъсват не умрели, а живи хора! Нещо повече да разкъсват някои от най-добрите й умове!!! За съжаление това звучи някакси закономерно! България отново ще стане известна по света - с човекоядните си бездомни кучета. Сега остава някой да бъде изяден и от плъхове - което няма да се учудя да се случи. Искрено се надявам правителството да бъде разумно и да не се бои да вземе нужните мерки. Не съм ЗА произволните убийства на животни, не съм ЗА жестокостта към животните. Всъщност съм дори ПРОТИВ лова надиви животни.... Но когато кучета нападат нашите деца и възрастни хора, не мога да стоя да пипявам: "Да сме хуманни към кучетата!" А към хората? Не трябва ли да сме хуманни? Нали хуманизма е точно това - любов към човека, не към кучето?! Но така е с човека - без Бога неговия ум извращава и изопачава доброто, като в крайната си форма го превръща в неговата противоположност! Да не сме жестоки към животните е едно, а съвсем друго е да ги оставяме да се размножават докато започнат те да ни унищожават. Няма да философствам повече! За мен решението е едно - прибиране на кучетата и евтаназиране. Защото не искам утре да нападат мен, детето ми , родителит ми, не искам да боледуваме от кучешка тения, от каквото има бум във Варна днес. А ще има още повече случаи утре, защото тази болест е коварна и се открива след много години.... Господ да ни пази! Родена съм на 31 март 1969 г.
Вече звучи твърде далеч. Не съм много настроена за празник. Помня като бях малка колко се вълнувах за рожденните си дни. Беше най-хубавия ден в годината! Сега леко се натъжавам. Все пак съм преминала от "другата страна" ... или поне аз така го възприемам. Не че се чувствам остаряла. Честно казано вътрешно не се усещам на повече от 20-25 г. Но имено това е тъжното - че тялото ми бавно остарява, докато душата ми е все така млада. Дано да остана млада и в мислите си. Защото неми се иска да заприличам на някоя застаряващ лелка отвътре. :-) Май сега тепърва ще се радвам с рожденните дни на Гошето. И на Сашо - той поне е купонджия. Но не е ли странно когато виждаш някой старец и си мислиш че той е така стар и отвътре? А всъщност старите хора се чувстват все така млади вътрешно. Само мислите им стават по-песимистични. Аз трябва да се пазя от това, защото съм си предразположена, както знаете, истинска меланхоличка! Наистина понякога завиждам на Сашо - той няма такива проблеми, да се замисля твърде много, да се задълбава в нещата. Той е много по-просто устроен и това определено улеснява живота му. А аз все мисля и обмислям... Не че това има кой знае какъв резултат. Всъщност често има и негативен резултат, защото само се натоварвам повече. И пак за душата - за това че тя няма възраст. Спомням си, че когато бях малка не възприемах себе си като дете. Верно е, че не съм имала мислите на възрастен, но за възрастта си аз съм разсъждавала, обсъждала, размишлявала върху нещата... Просто се опитвам да се сетя дали някога съм се чувствала един вид "като малка". Мисля, че все съм се усещала "голяма", съобразно възрастта си. Вероятно затова и дечицата все казват "Аз вече съм голям". На нас ни изглеждат деца, но в себе си, те усещат една безвъзрастова душа, за която годините са без значение. Тя е личността на човека и само това е важно.... Затова не мисля да третирам Гого като дете, а като голям. Смятам да го уважавам и да пазя достойнството му, дори когато трябва да налагам мнението си. Днес благодарих на Бога, че съм се родила, че имам добри родители, мъж и дете. Че ми едал благодат да премине праз нещата в живота ми. Че съм жива, изкупена от Него, че греха, болестите и смъртта нямат власт над живота ми. И дори когато падам в тях, пак ще стана. Толкова се радвам, че съм Го познала, че не живея без надежда, че не живея с мисълта за смъртта и за безмислието на битието. Благодарна съм, че имам призвание, смисъл, надежда и любов от Него.... -------------------- След половин час ще дойдат майка ми и баща ми на обяд. Сготвих нещо много ама МНОГО лесно. ВСъщност направих торта, предястие и основно за час и половина. За предястие направих пълнени яйца с пушена сьомга и жълтък, и доматки за свежест. За торта - много лесна тортичка от бишкоти, кисело мляко и банан -ужасно вкусна и бърза за приготвяне. За основно ето ТОВА. Малко се повтаря сьомгата, но мисля че няма да натежи, при положение че за първи път готвя сьомга. Разбира се имам и задушени зеленчуци с масло и бяло вино. Новината не е съвсем "топла", но все не можех да намеря време да стигна до компютъра, за да седна да пиша, а по този въпрос имам да попиша.
Доста внезапно нещата между нас със Сашо се промениха в съвсем положителна посока. Казвам "внезапно", защото като че ли всичко стана внезапно, но докато това се случи измина известен период време. Откак ви писах последния път имах възможност да разговарям с още мои познати и приятелки на темата за мъжа и жената след раждането на детето. Откровено казано всеки следващ разговор все повече ме успокояваше - ако изобщо това е за успокоение.... А именно, че нашите проблеми не са "локални, а глобални". Разбрах, че в много семейства се повтаря този същия проблем - животът на мъжа продължава по стария начин, а живота на жената е преобърнат наопъки. И мъжът не може да разбере това, поради което може да окаже и малка помощ и разбиране към съпругата си. Една от приятелките ми каза: "Твоя мъж поне те издържа - кола си имаш, пари ти носи, и не се налага да работиш. Моя и това не прави...Не е сменил никога памперс и не е къпал детето..." Моя съседка, която има две деца и горе-долу същия брачен стаж като нас ми каза: "О, вече изобщо не обръщам внимание на това. Нали ходи на работа, носи пари в къщи? Къде ще отида с двете деца, какво ще правя? Да ходи да работи и да ни издържа. Другото не е много важно... Да не мислиш че моя мъж ме е разбрал? Като започна да ми прилошава осъзна, че от години не съм спала нормално. Иначе все ме питаше защо все съм уморена... Какво да ти кажа Бисе, у дома трябва да съм на разположение на всеки, когато ме поиска..." Разговарях с около 6-8 семейни жени... След което осъзнах, че може би трябва да преосмисля позицията си. Опитах се да се поставя на мястото на Сашо. В краят на краищата той наистина няма представа какъв е моя ден. Няма как да знае ,когато е на работа постоянно. Наистина средства не се пестят и не съм ограничена каквото и да съм поискала - доколкото имаме възможности. Помага ми в къпането на бебето и когато много ми се спи го гледа докато спя - в почивните дни де. Пазарува често вместо мен. Изхвърля буклука. Веднъж месечно прави основно почистване у дома. Понякога се случва да измие чиниите. Имам кола на разположение и не ме ограничава в харчовете - не че харча нещо де. Но не ми е поставял условия... Като сравних всичко това с нещата, които вършат мъжете на приятелките ми стана ясно, че равносметката е в полза на Сашо.... Опитах си да си представя как изглежда в очите му една постояно недоволна съпруга, след "ВСИЧКО" което прави. Отговорът е - досадно! Също така се опитах да си представя докъде ще се стигне ако продължавам в същия дух. Ами... до развод, в най-лошия случай. А в най-добрия до един неудовлетворяващ и затормозен брак. Гледах случайно и едно предаване по ТВ, в което коментираха това ,че съпрузите преживяват криза във взаимоотношенията си, когато се роди детето. Реших да направя единственото смислено нещо: да се моля за нашия брак. Реших да не искам нищо от мъжа си. Да си я карам все едно е в командировка - без да имам очаквания. Започнах да се моля за нас докато се разхождам в Морската градина. Често сега, през зимата там няма хора и е отлично място човек да може дори в движение да се усамоти и да се обърне към Господа. И така и направих. Започнах да се моля Бог да ни възстанови взаимоотношенията, да оправи и нареди нещата между нас. и т-н. Мина се около две седмици може би. През това време у дома нещата се поуспокоиха. Аз гледах да мога да почиствам всеки ден - нещо, което Сашо иска да правя. И да сготвям нещо. Една вечер след като малкия легна ние си похапнахе, пихме хубаво вино и се любихме. Докато си лежахме в леглото след това съвсем непланирано и непринудено казах на Сашо: - Саше знаеш ли, че ние с тебе преминаваме през кризата на семейство, в което се е родило дете? - Не. - Когато в едно семейство се появи дете, съпрузите преминавали през криза на взаимоотношенията. Явно и ние преминаваме през такава криза. - Да... Ами то всичко трябва да се пренарежда. Тъкмо сме свикнали един с друг и наново... - Криси, с близначките от инвитро ми каза, че познава доста семейства, на които когато след инвитро им се родят деца, се развеждат. - Така ли? - Да, защото толкова години са сами и са си свикнали и изведнъж всичко се обръща наопъки. - Хм. Това беше нашия разговор. Но повече не беше нужно. Изведнъж сякаш стена падна помежду ни. Като че ли истината излезе наяве. Не случайно Христос е казал: "Истината ще ви направи свободни". Преживявахме нещо, през което преминаваха мнозина като нас, и проблема не беше просто в нашите характери. Обстоятелствата се опитваха да ни манипулират и да наложат своя ред... без да го осъзнаваме. От тази вече - преди около две седмици, нещата изведнъж се промениха. Взаимоотношенията ни внезапно се възстановиха. Честно казано и за мен е необяснимо, как вече не се дразня и не се ядосвам. Сашо стана мил и по-грижовен. Отдавам цялата слава на Господ, защото Той владее сърцата, Той освобождава и премахва всяка тъмнина. Когато Той е помежду ни между нас цари Неговата любов и светлина. Това е приятели - приказката е със щастлив край. Убедена съм, че дори да се случи да се скарваме, което е нормално да става - нали сме хора, основния проблем помежду ни вече не съществува. _
Нужни са следните продукти: 4 чаши Любов 2 чаши Вярност 3 чаши Приятлество 1 купичка Прошка 1 пакетче Доверие 7 лъжици Надежда 1/2 шишенце Доброта 5лъжициУважение 2 шепи Търпение Смях, колкото поеме Начин на приготвяне: --Сложи Любовта до Приятелството и разбъркай бавно. - Добави цялото Доверие и примеси с Търпение. - На малки части сипвай Доброта и Уважение и продължавай да бъркаш, докато се получи приятна и гладка смес. -Накрая постави всичката Надежда и щедро полей с колкото можеш Смях. -Покрий дъното на Сърцето си с дебел пласт Вярност и излей върху нея получената смес. -Остави да престои , докато усетиш, че Сърцето ти се е изпълнило изцяло. -Преди поднасяне, гарнирай с Прошка. Сервирай ежедневно. Вероятно искате да разберете как вървят нещата с мен и Сашето...
Ами... той продължава да отсъства, в командировка е. Връща се само по един ден в седмицата. За сега нещата са спокойни. На повърхността всичко си изглежда нормално. Всъщност с изненада трябва да кажа, че се оказва, че ми е много по-спокойно сега, когато той отсъства. Защото когато е тук по него имам също толкова ангажименти както и по бебето. Е , бебето ме ангажира повече, но пък Сашо ме напряга повече... защото искам да му угаждам де, не за друго. Странно е, но изпитвам повече нежни чувства към Сашо сега, когато го няма. Вероятно защото когато отсъства аз не разчитам на него за нищо - просто си правя план и си действам по задачките. Когато е тук, явно имам повече очаквания към него. Затова и оставам по-разочарована... Все пак след като разбрах, че много много семейства изпитват подобни проблеми ми стана по-спокойно - в краят на краищата се оказа,че проблема не е в самия Сашо, а в мъжете като цяло! Това е поне малко успокоително и ми помага да му се сърдя и впрягам по-малко. Някой може би ще се зачуди защо се оплаквам? Кола си имам, мъжът ми пазарува, понякога почиства, рядко мие чиниите, но все пак се случва, не ми е отказал нищо и не ме е ограничил... Ами... аз съм максималистка и като че ли за мен най-важни са вътрешните неща. Когато не усещам онази пълнота, която беше помежду ни, не мога да съм доволна. Искам всичко или нищо! Такава съм. Искам близост, интимност на сърцето, искам дълбочина, искам страст и любов, искам нежност и загриженост... Вероятно твърде много накуп! В ума ми се въртят мисли да взема да опиша всичко на един лист и да предложа няколко точки, които смятам за удачни за спазване....Но още не смея... Не съм абсолютно наясно със себе си. Струва ми се, че съм твърде субективна. Опитвам се да погледна всичко отстрани. Все пак разбирам, че ако не направя нещо, разстоянието помежду ни може да настне... Ама..... ЗАЩО ВСЕ АЗ??? Защо все аз трябва да правя нещо?!?!?!?! Също така не искам и да го притискам... Да не стана досадна накрая... Имам желание за интимност и близост, но някакси когато той си дойде това желание като че ли ми се изпарява...Не разбирам защо? Нужно ни е нещо, което да ни приближи един към друг. Господ да ми е на помощ! Искам да споделя с вас една статия, на която попаднах днес.... "случайно" (дали?)
"Случайно" в края на статията майка Тереза говори за това как да обичаме и да даваме истински в семейството си. Ето я! Сашето отново замина в командировка, не се знае за колко точно. За първи път се разделяме за толкова дълги периоди. Чувствам се малко като жената на моряк - без мъж за доста време.От една страна ми е доста спокойно така, защото установявам, че когато Сашо си е у дома съм в лек стрес - да съм почистила, да съм сготвила, да му е добре всичко и т.н. Неминуемо това ме напряга, и особено готвенето, защото не съм кой знае каква готвачка - абе не ми върви това готвене, да му се не види! Майка ми е направо гениална в това отношение - прави от нищо нещо и то толкова вкусно нещо!!! Не и аз. Та когато Сашо го няма се отпускам и си правя каквото си искам - може и изобщо да не готвя примерно. Иначе когато дойде време да заминава отново се почувствах притеснена, че оставам сама с малкия. Но добре че е мъничето - така не ми е самотно нощем. Има до мене една жива душица.
Започнах да се стремя да спазвам насоките, за които ви писах по-рано относно нашите взаимоотношения. И наистина резултат - веднага. В къщи мир! Но близостта ни все още никаква я няма. Днес осъзнах едно - трябва да му простя. Да му простя, че не е това, което очаквах да бъде като баща. Че ме разочарова в това, да не получавам подкрепата, която ми е нужна. Без тази прошка аз няма да бъда свободна и каквото и поведение да пазя сърцата ни ще бъдат разделени от моето огорчение. Макар и с крайчеца на окото си съзирам, че моето държание е сковано и въпреки, че се стремя да правя правилните неща, то те не са искрени... не са сърдечни. Онзи ден се оплаках на една приятелка с три деца. Тя ме приветства с "Добре дошла в клуба". Поговорихме си, и тя ме убеди че нашият случай не е изключение. Същия проблем го има в 90 % от семействата - жената има едни очаквания от мъжа си за това, какъв баща и съпруг ще бъде. А той не е в състояние да ги удовлетвори. Миленка ми каза, че мъжете се учат как да бъдат бащи - нещо, което е даденост за жената. Сподели ми, че около нея има много семейства с подобни проблеми, и две семейства, които са в развод имено поради такава причина. Разказа ми за своя собствен опит, за тяхното семейство... Честно казано от разговора с нея се успокоих, защото до тогава бях доста объркана. Объркана, понеже се чудех аз ли нещо не съм в ред, или мъжа ми е единствения мъж на тази земя, който не знае какво трябва да прави един татко и съпруг на жена, която е и майка.... Преди време друга приятелка ми сподели че нейния брат й казал, че чак когато се родило четвъртото им дете е разбрал какво е да си баща! ..... Зная, че Господ е направил мъжа и жената различни! Но ЗАЩО ЧАК ТОЛКОВА?!?!?!?! Разбрах, че не трябва да карам Сашо да прави нищо повече от това, което сам желае да прави, да се моля за него и да се надявам, че ще се научи да бъде истински баща дори и ако останем само с едно дете. Здравейте,
През деня когато си разсъждавам се сещам за толкова много неща, които искам да споделя тук. А когато седна вечер пред компютъра често се чудя откъде да започна и какво съм искала да кажа... Вчера си мислех, че преди да се роди Гогето смятах, че ние като семейство ще имаме предимство пред другите, които се женят и си раждат веднага дечица, защото със Сашо имаме голям стаж като двойка. И нещата помежду ни са улегнали. Смятах че ще си живеем тримата в хармония. Изобщо представях си една идеална картинка. Сега обаче се чудя дали това, че сме живели толкова дълго само двамата без деца всъщност е повече минус, отколкото плюс. В младите семейства, където веднагасе ражда дете, хората от самото начало си свикват да са си трима или четирима. Ролите на хората в такова семейство се нагаждат в движение и се напасват директно към бройката 3 или 4 члена в сем. При нас е съвсем различно. Ролите ни са установени. Ние сме се удряли като два ръбати камъка 12 години и сме се позагладили, страните ни са се ошлайфали една в друга и сме се напаснали доста добре. Изведнъж се появява едно човече, което променя всичко. Приоритети, планове, начини на забавление, интимност, отговорности, л Между двата гладки камъка е влезнало ново камъче и сега наново те трябва да се ошлайфат едни в други. Отново трябва да намират своето място, да свикват с новото попълнение, да се учат да бъдат трима. Трябва да призная, че това ми е по-трудно отколкото гледането на детето. Често мисля и разсъждавам относно собствените си роптания и неудовлетвореност - права ли съм? Не искам ли твърде много? Често ми се струва че Сашо трябва да прави повече и се чувствам постояно недоволна, че основната тежест по гледането на детето е върху мен. Да, признавам, че Сашо осигурява средствата, но бих искала повече да се грижи за Гогето "собственоръчно" като си е у дома, не само да си играе с него. Преминаваме наистина през криза. И двамата станахме на нож - решени че "така не може да продължава". Всеки със собствените си доводи.... Но дълбоко в себе си усещам, че поне част от нещата които Сашо ми казва са резонни. Понякога аз съм твърде изискваща, мога да стигна дори до свръх протектиране, което естествено той не ми позволява и с право. След поредната битка помежду ни реших да се помоля на Господ. Зная си, че само Той ще ми реши проблемите, но понякога не ми се ще да се смирявам - трудно е. Та, помолих се! А както се сещате когато човек се смири пред Бога, разрешаването на проблема му не е далеко. И така съвсем скоро като отговор в главата ми дойдоха няколко точки, които да следвам. Ето какво ми "прошепна" Господ: 1. Промени начина си на говорене. Наистина и аз забелязах, че съм започнала една порочна практика в говоренето си. ПРеди НИЕ означаваше Аз и САШО. Сега забелязвам, че НИЕ значи АЗ и ГОГО. Това не е добре. Защото създава лагер на "аз и детето" срещу "него". Също така често забелязвам, че започвам да говоря на Сашо през детето - например: "А! Кой си дойде от работа, татко ли?" вместо "Саше, радвам се че си дойде от работа!" или "Хайде да оставим татко да поспи" вместо "Ще те оставя още малко да поспиш". Има нещо неправилно в този начин на говорене, защото всъщност така се оказва, че аз не говоря на Сашо а на детето. Затова диалога с него се изгубва. Определено съм решена да променя говоренето си. 2. Започни отново да посрещаш съпруга си от работа на вратата и да го целуваш. Преди правех това задължително. Сашо толкова беше свикнал да го посрещам така, че веднъж когато не го направих, влезе в стаята и ме попита да не се е случило нещо. Сега обаче не тичам да го посрещам. Просто той си влиза. Или когато го посрещам съм винаги с Гогето и не правя опити да го целуна. Реших да започна отново да го изпращам И посрещам от работа на вратата и да го целувам. 3. Намери си други теми на разговор със Сашо освен за детето. Осъзнавам, че прекалено много говоря за детето. И се дразня ако Сашо не се включва активно в този разговор. Наистина моя ден е изцяло ангажиран и изконсумиран от Гогето. Но аз не бива да забравям, че съм И СЪПРУГА. Затова съм решила да намирам повече други теми за разговор освен за бебето. Преди ни беше много хубаво да си говорим, да си обсъждаме различни неща. А сега като че всичко се изчерпва с бебето. Ще се постарая да започна да гледам повече настрани и да търся интересни теми за разговори, които могат да бъдат интересни и на Сашо. Защото си спомням че ми е било досадно когато моите приятелки които имат деца, са ме занимавали само с теми за децата. 4. Направи си такава организация, че да можеш отново да започнеш да тренираш - поне 20 мин. на ден. Това ще те накара да се чувстваш много по-добре не само физически а и ще ти помогне да си по-спокойна и удовлетворена, че имаш някакво време за себе си. Както винаги Господ удря право в центъра. Дълбоко в себе си разбирам, че тези наглед простички, семпли съвета са инструменти за това, да намеря отново път към сърцето на мъжа си. Споделих проблемите си и с една приятелка с 4 деца, която ми даде още три добри съвета. Да се събирам с други майки с деца, за да не занимавам мъжа си толкова много с бебешки въпроси. Да намирам време само за мъжа си, билото когато бебето спи. А също така да не изисквам от мъжа си да прави нещата точно така, както аз си ги представям - защото е възможно да има повече от един начин да се правят нещата. И така въоръжена с всички тези съвети мисля, че мога да започна да спечелвам отново войната за семейното щастие. Разбира се ще се изисква търпение и смирение, но... всъщност това е вечното условие за успех. Ще ви държа в течение. |
Categories
All
Archives
November 2016
|