За следродилната депресия

"Послеродовата депресия се проявява при много жени и обикновено трае около месец. Изразява се в усещане за безпричинна умора, безсъние, внезапни изблици на плач, нервност, загуба на апетит, страх и чувство за малоценност, стрес, съмнения в способностите на родилката да бъде добре майка, притеснение, че вече не е привлекателна, което преживява като личен провал".

При мен послеродовата депресия не беше безпричинна. Както разбрахте преживяванията в болницата ми повлияха много негативно. Когато се прибрахме у дома се сблъсках с един напълно нов ритъм на живот. Бебето изискваше ставане по два пъти нощно веме, между 00.00  и 06.00 часа. За съжаление моите ставания не се състояха само от  събуждане за 20 мин. и даване на кърма в леглото. Ставаме на пръсти, за да не събудим таткото, защото би било излишно да нарушаваме и неговия сън.  Отиваме в кухнята. Там се кърмим поне по 20 мин. на гърда, защото ми тече по малко и бавно , и детето яде бавно със заспиванки. После давам шишето за дояждане - още 15 мин. После ако заспи веднага доизцеждам останалата кърма. Измивам шишетата и слагам всичко да се стерилизира. И най-накрая си лягаме. Обаче ако не заспи веднага или се разбужда, се налага носене на ръце и утешаване. Често това ми коства по 2 часа. И така  когато си легна имам на разположение около час преди да стана отново. Така беше до скоро. И можете да си представите как капнах още на втората седмица.

Липсата на достатъчно кърма ме затормозяваше още повече. Така исках да имам достатъчно! Зная колко е важна кърмата за детето. А аз нямах достатъчно. Впрочем учудена съм колко много различни съвети ми даваха разни хора за кърменето: дали да давам да суче от двете или от едната; дали да се изцеждам или не; дали да го будя на точен час, или да го оставям да спи колкото желае; какви храни да се ядат... ит.н. Стана така, че почти винаги когато започвах да говоря за това се разплаквах - просто не можех да се сдържам, толкова ми беше мъчно и тъжно... На всичко отгоре нямах никакъв апетит - никакъв! Нищо не ми се ядеше, ядях насила. А като си пимисля, имах итвърде малко време да ям... А знаех че трябва да се храня за да имам кърма...

Бях подтисната също така задето още нямам личен лекар. Осъзнах, че детето е вече у дома а ние нямаме педиатър! И сега? Как да търся? И къде да търся? Реших се да се обадя на моята лична лекарка и да я помоля за препоръка. И така тя ми даде телефона на д-р Илиева, която и стана наш педиатър.... Но през цялото време, всъщност първите две седмици, се страхувах заради ваксините. Боях се да ги направя. Боях се и да не ги направя! През деня бях фокусирана върху размишления какво да правя с тези ваксини! Който е бил депесиран знае какво значи да се фиксираш върху един проблем - нещо, което аз умея много добре! Вглеждаш се в един проблем и колкото повече гогледаш и оглеждаш, той става все по-голям - не можеш да отместиш поглед от него, а не виждаш и решение. А страхът те кара да продължаваш да мислиш като че ли ако мислиш ще намериш решение... Лоша ситуация!

Свекърва ми дойде да ми помага. За което съм й благодарна. Наистина ме отмени в готвенето и шетането. Също ми показа как да къпя бебето, как да го обличам... Но не мина без сплитане на шпаги. Просто аз си имам виждане по някои въпроси и не обичам когато някой иска да ми налага какво да правя.Например ако бебето е заспало преди половин час, няма да го събудя само защото ТРЯБВА да се изкъпе. За мен спането е по-важно и бих го оставила. Но не и свекиърва ми - тя си има други преоритети... Казах й че съм й благодарна и приемам много от съветите й, но не мога да се съобразя с всичко. Аз си имам виждане за някои неща, макар да ми липсва опит. Освен това гледането на сериали по цял ден ме изтощи тотално. Накрая бях благодарна, че си тръгва повече, отколкото че дойде.

Видяхме се с д-р Димов на 5-6 ден за махане на конците. Отидохме в АГ-то и той ни посрещна. Пита ме как съм какво става и аз съответно почнах да му разказвам и ссе разплаках. Казах му колко ужасно преживяване е било в Аг-то и че повече там няма да раждам. Той ме разпита подробно и каза че иска да знае, за да говори с шефа на болницата, което може- да се промени. Погали ме по главата и ми каза, че съжалява, че съм имала такива негативни преживявания. Каза ми, че според него съм в следродилна депресия. После легнах за да ми махне конците. Предупреди ме че може да ме заболи или да ми е неприятно. Започна да изтегля конеца - не съм виждала такъв - като пластмасов беше. Аз се приготвих да изтърпя на болка, обаче изобщо не ме заболя. Попитах това ли е болката. Каза че това е. А аз - че не ме боля изобщо. "За първи пот виждам жена, която толкова да не я боли" - каза. А пък аз се зачудих. Женя, която беше с него потвърди, че нея я е боляло.... Накрая слязохме всички във фоайто. Взехме си довиждане. Доктора каза че трябва да се видим до два месеца за да подготвим документите за второто инвитро.
    - Чудя се не е ли рано още да ги подготвяме.
    - Не е рано, трябва да действаме, защото след две-три години аз и ти ще сме в климактериума.
    - А-а-а, докторе, Вие може би, но не и аз - помайтапих се.
Стисна ми ръката и ми каза:
     - Искам да знаеш, че за мен ти отдавна си много повече от пациентка!
Сбогуваха се със Сашо  и си тръгнахме към къщи.

Как стоят нещата сега? Успокоих се малко по отношение на кърмата. Тя не се е увеличила много. Но се примирих, че може и да го храня с АМ малкия. За сега го дохранвам пак. По съвета на Галя, моято приятелка реших да не ставам през нощта. Просто вземам малкия при мен и му давам да суче, а аз си заспивам. Нямам представа колко суче но така вече три-четири дни успявам да си поспя нощно време. Сега той се буди защото нослето му е запушено, но пак не съм така преуморена, както бях преди. Тя, Галя, като чу за моята  сага със ставането се изуми. Каза, че е абсурд това което правя и ще каталясам, то аз си бях каталясала вече. а малкия пъкне плаче за повече мляко нощно време. Така поне нощно време не му давам АМ. Но не зная как ще се отрази това на теглото и ръста му. Може катосе постопли да отидем на консултация преди датат за която ми дадоха час - 28 март.

Впрочем днес е 27 февруари - Гошенцето става на 1 месец! Толкова мила душичка е. Като го боли понякога коремчето и плаче аз го притискам към мен и му казвам че ей сега ще му мине и че зная че го боли, а той ме гледа жално жално и спира да плаче. За сега нямаме колики, макар понякога да го наболява коремчето. Но мисля, че се случва и аз да го прехранвам, а той милия, не отказва. Просто ми е трудно да преценя колко да му дам...

Такива ми ти работи, драги ми Смехурко!

За второто инвитро се притеснявам малко - дали ще се справя с двете деца, това най-вече! Но като гледам с какви темпове раздават номера за процедурите, може и до две години спокойно да откараме преди втората процедура, че и до две и половина. Искам да имам две деца - това е богатство! А и за Гогата ще е добре - да не е самичък. Все пак ще си има мама и тати на възраст... Да, най-вече за него.