Днес Гого става на 2 г. и 4 м.
Точно днес той за първи път ми каза, че ме обича, без да го питам или да му казвам нещо.: Събудихме се сутринта и Гого сука, както обикновено. После се претъркаля през мен от другата ми страна и се отпусна на гръб. Погледна към прозореца и прошепна: - Гого обитя мама. Отначало не разбрах какво каза. Наведох се към него и нежно го попитах: - Какво Гошенце? Не те разбрах, какво каза, маменце? - Гого обитя мама! - малко по-силно каза той, като продължаваше да гледа към прозореца! - Ооо, Гошенце, и мама много обича Гого! Много, много! - Гого обитя мама, Гого обитя тати! - пак каза Гошето, мааалко по-високо и ми се усмихна. - Гошенце, ти си най-прекрасното детенце на света! Чудно детенце, обичам те, мамо, много те обичам! - Ного! - повтори Гошето, като вдигна ръчичка над главата си, за да покаже колко много. Сега, тъкмо преди да заспи се гушна в татко си (Сашо също вече си беше легнал, защото е много изморен). Гушна се, а Сашо го прегърна и го погали по гръбчето. Гого сложи ръчичка на врата му и му каза: - Гого обитя тати! Сашо затвори очи и притихна. Мисля ,че се развълнува много.... Малко след това когато Гошето посука малко, се обърна с лице към стената и заспивайки повтори: - Гого обитя мама... Гого обитя тати... Притихна и заспа.
0 Comments
Гошето вече ми разказва случки! Ето как описа нашето посещение в детския кът, където се возихме на лодка и слушахме крякането на жабите:
- И Гого там беше, деткиа кот, и мама...лотката... И Гого тува дабата!... Друг път водим диалози: - Мамо, коде е Уната? - На небето, ееей там, на високо! - Гого не види уаната ?! - Да, Гошенце, защото е още светло. Като стане по-тъмно ще я видиш!.... Понякога малко прекалява: -Мамо! -Да?, отговарям докато мия чиниите. - Мамо! -Да, кажи? - Мамо! - Чух те, Гоше, кажи? - МАМОООО!!! - настоява той докато не го погледна в очите и не е сигурен, че има цялото ми внимание. Тогава ми казва каквото желае...Еееех, това детенце! Скоро става на 2г.и4м. Прекрасно, прекрасно момченце! Правя снимки...
Правя клипчета... Опитвам се да запечатам миговете на детството на нашето момченце. Но е толкова трудно да хвана точно онези най-сладки, най-трогателни, най-мили мигове! Погледите, тембъра, мимиките, сладкия смях... Ах, как искам да ги запомня, да ги запиша в харда на ума си. Толкова е интересен сега , толкова е очарователен!... Всеки ден - нови изненади... Чудя се дали цял живот ще е така?! Той е толкова обичливо хлапе! И толкова го обичам! Има нещо специално в него. Някакво особено благоволение и благодат! Как го разбирам ли? По особената мъдрост, с която схваща нещата, които му говоря. По поведението му, което се отличава с разумност и здравомислие. По душата - деликатна и чувствителна, която може да се разтъжи само докато чета Грозното патенце (а е само на две години!). По интелигентността му... Той е съвършеното творение - най-доброто от нас двамата със Сашо! Истински дар! Учудих се, че Гого ми знае името! Никога не съм го учила как се казвам аз, нито татко му. Но преди няколко дни една съседка го попита:
- Знаеш ли как се казва мама? А Гошето се усмихна с ръчичка на устата и свенливо каза: - Леля Биси! - Как, как? - прихнах да се смея аз, едновременно учудена, че знае как се казвам и развеселена от титлата " леля" преди името ми. - Леля Биси. - пак повтори Гошката още по- тихо. - Не, бе мамо, леля ми казват другите деца! За теб съм мама Биси, разбра ли? - Мама Биси - повтори той и се усмихна. А аз полетях и направих едно кръгче. - А тати как се казва? - попита съседката -Тати Саше... Лелеееее, не съм предполагала, че ни знае имената! Какво ли още не зная, че знае? Преди два-три дена Гошето за пръв път направи опит да си иззбърше сам дупето.
Беше се изакал и аз отидох до банята да пусна топлата вода. Връщам се и гледам - той станал от гърнето, набарал една салфетка от масата и се опитва да си обърше дупето. С едната ръка вдига бодито нагоре, а с другата се опитва да се оцели :-) За жалост бодито си висеше и Гого се беше позабърсал и с него. Но това са рисковете на живото предаване. Да бъда ежедневно с Гошето - като че ли вече не е толкова трудно. Мисля си за първата година, след като се роди - въпреки, че бях очарована от малкото ми момче всъщност ми беше доста трудно. В семеен план изпитвах доста трудности, които не можех и да споделя със Сашо. Цели осем месеца напрежението между нас се трупаше, докато накрая нещата се оправиха.Сега, когато съм много успокоена се връщам назад към първите месеци, когато Гошенката се роди и съжалявам че не успях да се насладя на най-нежните първи месеци, защото бях под постоянен стрес - отначало заради родилния дом, после понеже не се получаваше с кърменето и постоянно се цедях (и страдах от недоспиване), после когато Гошката спря да ака и месеци наред броях дните от 1 до 4 (защото ако не се изходеше три дни му давах Дуфалак на четвъртия)...Освен всичко това се чувствах и относително самотна, защото нямам приятелки на моята възраст, които да са с малки деца.Затова днес ми е много по-добре. Обичам Гогето и ми е забавно с него. Уморявам се, защото той много повече се движи. Но вече ми се случва спокойно да поседна на някоя пейка, а той да си играе наоколо. Вече имам възможност да свърша нещо, макара и не дейности, изискващи съсредоточаване. Отслабнала съм. Вчера, когато прибирах зимните дрехи и вадих летните, извадих и един куфар с любими мои дрехи, специално ушити за мен от майка ми, отпреди 12-15 години. Почти всички дрехи ми станаха. 64 кг съм. Имам някои страхотни рокли, много стилни ,като една черна права рокля, с бяла яка и маншети и дълбоко деколте. Но къде ли да я нося? Тя е и секси и строга - има специално излъчване.. Но не става за разходки в морската :-))) Все пак останах удовлетворена, че влизам в тези дрехи. Сега ако мога и да си върна формите от преди да забременея, ще е прекрасно, но спорт трябва... Не става току-така.Така - с по-малко килограми се чувствам превъзходно. По-леко ми е, не се уморявам толкова, мога да правя всичко с по-малко усилия. Сега си мисля, ако забременея пааааак... Пак качване на кг., пак отново всичкооо, на моите 45 години....Ще видим.
Гошенцето приказва ли приказва.....
Вече прави истински изречения от по 4-5 думи. И току извади някой лаф, дето не знам откъде му е дошъл в главицата... Като например пословичното му "два дена". Ето как тръгна тази работа. Наскоро той суче, а аз отново му пиля на главицата: - Гошенцеее, вече си голям, до кога, мамо, ще цокаш? А Гошенцето спря да суче погледна ме в очите и най-отговорно ми заяви: - Два дена! А аз прихнах да се смея: - Два дена ще цокаш и край така ли? - през смях го питам - Дааааа - и той се разсмива. От тогава тия два дена все ги намесва навсякъде. "Гого падна банята два дена". "Тати работи колата два дена." Ето още от репертоара на наш Гошо: - Мамо, тати няма го мента. (Мамо тати го няма в момента). - Гого не бебе два дена. (Гого не е бебе от два дена). - Дядо, котката е масата. (Дядо, котката е на масата). - Моя баба бона. (Моята баба е болна). - Котката мой тол мина. (Котката мина под моя стол). - Това Гого макото, не дава Гого макото. (Това е млякото на Гого, Гого не си дава млякото). - Гого види мама коата пак. (Гого иска пак да види колата на мама). Да не забравя да кажа, че за Гергьов ден се събрахме с приятели на пикник и сготвихме агнешко с дробсърма. Прекарахме чудесно. И пускам няколко снимки. Утре изписват майка ми, ще ходя да я взема от болницата... Докато беше там за миг си представих, че вече няма да я има... Стана ми много пусто! Няма по-безсмислено и обезсмислящо нещо от смъртта. Тя е пълен, съвършен антипод на живота - във всички отношения. От физическото до духовното. А това, че някой е присъствал в него с цялата пълнота на своя живот, и изведнъж просто изчезва е напълно ограбващо и опустошително. Дори когато има надежда да се видим някога, там някъде, пак раздялата е тежка....А когато няма такава надежда, е ужасяваща.Мислейки за всичко това си казвам, че поне можах да дам тази радост на родителите си-да видят дете от детето си. Съдържайки в себе абсолютния смисъл на Живота, детето ни дава обещание, че нашия собствен живот не е бил напразен, че оставяме нещо с непреходна стойност след себе си, нещо, с което в известен смисъл се увековечаваме.
Душа - най-скъпоценния дар, който самите ние можем да поднесем... Майка ми е на 76 години - навърши ги на 11 април.
Да, възрастна е, защото ме е родила когато е била на 33 г. Ако беше се грижила повече за себе си, сигурна съм,че щеше да е и в отлична форма, защото въпреки годините си тя е доста жизнен човек и всъщност не прилича точно на бабичка. Но тя цял живот се е блъскала заради нас - работа, работа, работа... Понеже беше много добра шивачка имаше много клиенти и буквално работеше денонощно. Едно момиченце беше казало на майка си "Хайде да отидем у леля Димка, дето живее на машината". Да, тя си живееше на машината. Ние с брат ми бяхме основния й приоритет - да сме нахранени, облечени и образовани. Цял живот я обвинявам, че не е намирала време за другото - да ни обръща съвсем лично внимание, да общува повече с нас. Сега, когато аз съм майка, виждам, че не успявам да постигна толкова, колкото тя. Например не си представям как бих могла да гледам още едно дете, да ходя на работа, да се грижа за децата, да ги водя на всякакви занимания (както тя правеше), да съм домакиня, да шия до 3 сутринта и пак да съм на работа.... Майка ми е много щедър човек. Тя непрекъснато раздава нещо на някого. Събира от някдъе и раздава в друга посока. Като гара разпределителна е. И винаги има много край нея. Не пари. Но храна и друхи - винаги. Не съм виждала някой да раздава толкова много. Влачи от село и от лозето тежки чанти с плодове, зелении и други неща и после ги разделя в торбички и дава и на нас и на съседки и на приятелки - все й се чудя защо го прави. Но тя си е такава! Характера й е на моменти тежък. Но на моменти е като скъпоценен камък - можеш да разчиташ, че ако се облегнеш, няма да поддаде.... Ех, тази моя майка! Иска ми се повече да я познавал лично, и тя повече да ме познава, иска ми се да бяхме по-близки.... Но има ли време за това? Снощи са приели майка ми в болницата. Тия дни не беше добре. Високо кръвно и задушаване. Какво ли пък ще й помогнат в болницата - тялото й е задръстено от годините с лекарства... Като я видях на Великден си помислих, че това може да е последния ни Великден с нея...Тази година в деня на прошката исках да си простим, но не формално (Простено да ти е!), а искрено (Моля те, прости ми!). Написах им писмо - на майка и татко и им го дадох...В него ги помолих да ми простят и им казвах , че ги обичам!... Радвам се, че го написах, защото от тогава има промяна в отношенията ни, особено с майка ми. Станаха по-мили, по-нежни. Толкова е трудно да изречеш най-съкровените в сърцето си неща, когато не си свикнал да го правиш! А е толкова необходимо да се направи! Мисля си, колко ще е празно и пусто, ако тя си отиде. Да, майка ми изпълва битието с едно постяно жизнено присъствие. Нещо като непрекъснат вятър. Без нея би настъпило безветрие. Както тя ми казва когато е разстроена и ядосана: "Като си отида от този свят ще има да гледаш за мене".... Майко, не си отивай още, моля те! Моля те Господи, дай още време на майка ми!.... и на мен ... Моля те!... Честито Възкресение на Господ Исус Христос - нашия Спасител.
Спасител от смъртта, от тлението, от греха! Думи, които нищо не значат за тези, които не познават Бога. Както и за мен не значеха нищо - бяха неразбираем брътвеж... Просто думи, съпровождащи деня, в който отивам да обиколя църквата и да запаля свещ за здраве... Но, днес, когато познавам Моя вече Баща, днес тези думи означават надежда, спасение, сила, благословение, свобода, живот!!! Защото никой човек не можа да бъде свободен, докато тъне в невъзможността си да победи злото, тлеещо във всеки от нас. Не може да живее радостен живот, докато се бои от смъртта. Не може да бъде истински благословен, преминавайки през този свят в тъмнина, без присъствието на Божия дух! Благодарна съм на Бога, не че аз Го познах, а че Той ме намери и ме върна у дома! А някой ден ще си отида при Него! |
Categories
All
Archives
November 2016
|