"Послеродовата депресия се проявява при много жени и обикновено трае около месец. Изразява се в усещане за безпричинна умора, безсъние, внезапни изблици на плач, нервност, загуба на апетит, страх и чувство за малоценност, стрес, съмнения в способностите на родилката да бъде добре майка, притеснение, че вече не е привлекателна, което преживява като личен провал".
При мен послеродовата депресия не беше безпричинна. Както разбрахте преживяванията в болницата ми повлияха много негативно. Когато се прибрахме у дома се сблъсках с един напълно нов ритъм на живот. Бебето изискваше ставане по два пъти нощно веме, между 00.00 и 06.00 часа. За съжаление моите ставания не се състояха само от събуждане за 20 мин. и даване на кърма в леглото. Ставаме на пръсти, за да не събудим таткото, защото би било излишно да нарушаваме и неговия сън. Отиваме в кухнята. Там се кърмим поне по 20 мин. на гърда, защото ми тече по малко и бавно , и детето яде бавно със заспиванки. После давам шишето за дояждане - още 15 мин. После ако заспи веднага доизцеждам останалата кърма. Измивам шишетата и слагам всичко да се стерилизира. И най-накрая си лягаме. Обаче ако не заспи веднага или се разбужда, се налага носене на ръце и утешаване. Често това ми коства по 2 часа. И така когато си легна имам на разположение около час преди да стана отново. Така беше до скоро. И можете да си представите как капнах още на втората седмица. Липсата на достатъчно кърма ме затормозяваше още повече. Така исках да имам достатъчно! Зная колко е важна кърмата за детето. А аз нямах достатъчно. Впрочем учудена съм колко много различни съвети ми даваха разни хора за кърменето: дали да давам да суче от двете или от едната; дали да се изцеждам или не; дали да го будя на точен час, или да го оставям да спи колкото желае; какви храни да се ядат... ит.н. Стана така, че почти винаги когато започвах да говоря за това се разплаквах - просто не можех да се сдържам, толкова ми беше мъчно и тъжно... На всичко отгоре нямах никакъв апетит - никакъв! Нищо не ми се ядеше, ядях насила. А като си пимисля, имах итвърде малко време да ям... А знаех че трябва да се храня за да имам кърма... Бях подтисната също така задето още нямам личен лекар. Осъзнах, че детето е вече у дома а ние нямаме педиатър! И сега? Как да търся? И къде да търся? Реших се да се обадя на моята лична лекарка и да я помоля за препоръка. И така тя ми даде телефона на д-р Илиева, която и стана наш педиатър.... Но през цялото време, всъщност първите две седмици, се страхувах заради ваксините. Боях се да ги направя. Боях се и да не ги направя! През деня бях фокусирана върху размишления какво да правя с тези ваксини! Който е бил депесиран знае какво значи да се фиксираш върху един проблем - нещо, което аз умея много добре! Вглеждаш се в един проблем и колкото повече гогледаш и оглеждаш, той става все по-голям - не можеш да отместиш поглед от него, а не виждаш и решение. А страхът те кара да продължаваш да мислиш като че ли ако мислиш ще намериш решение... Лоша ситуация! Свекърва ми дойде да ми помага. За което съм й благодарна. Наистина ме отмени в готвенето и шетането. Също ми показа как да къпя бебето, как да го обличам... Но не мина без сплитане на шпаги. Просто аз си имам виждане по някои въпроси и не обичам когато някой иска да ми налага какво да правя.Например ако бебето е заспало преди половин час, няма да го събудя само защото ТРЯБВА да се изкъпе. За мен спането е по-важно и бих го оставила. Но не и свекиърва ми - тя си има други преоритети... Казах й че съм й благодарна и приемам много от съветите й, но не мога да се съобразя с всичко. Аз си имам виждане за някои неща, макар да ми липсва опит. Освен това гледането на сериали по цял ден ме изтощи тотално. Накрая бях благодарна, че си тръгва повече, отколкото че дойде. Видяхме се с д-р Димов на 5-6 ден за махане на конците. Отидохме в АГ-то и той ни посрещна. Пита ме как съм какво става и аз съответно почнах да му разказвам и ссе разплаках. Казах му колко ужасно преживяване е било в Аг-то и че повече там няма да раждам. Той ме разпита подробно и каза че иска да знае, за да говори с шефа на болницата, което може- да се промени. Погали ме по главата и ми каза, че съжалява, че съм имала такива негативни преживявания. Каза ми, че според него съм в следродилна депресия. После легнах за да ми махне конците. Предупреди ме че може да ме заболи или да ми е неприятно. Започна да изтегля конеца - не съм виждала такъв - като пластмасов беше. Аз се приготвих да изтърпя на болка, обаче изобщо не ме заболя. Попитах това ли е болката. Каза че това е. А аз - че не ме боля изобщо. "За първи пот виждам жена, която толкова да не я боли" - каза. А пък аз се зачудих. Женя, която беше с него потвърди, че нея я е боляло.... Накрая слязохме всички във фоайто. Взехме си довиждане. Доктора каза че трябва да се видим до два месеца за да подготвим документите за второто инвитро. - Чудя се не е ли рано още да ги подготвяме. - Не е рано, трябва да действаме, защото след две-три години аз и ти ще сме в климактериума. - А-а-а, докторе, Вие може би, но не и аз - помайтапих се. Стисна ми ръката и ми каза: - Искам да знаеш, че за мен ти отдавна си много повече от пациентка! Сбогуваха се със Сашо и си тръгнахме към къщи. Как стоят нещата сега? Успокоих се малко по отношение на кърмата. Тя не се е увеличила много. Но се примирих, че може и да го храня с АМ малкия. За сега го дохранвам пак. По съвета на Галя, моято приятелка реших да не ставам през нощта. Просто вземам малкия при мен и му давам да суче, а аз си заспивам. Нямам представа колко суче но така вече три-четири дни успявам да си поспя нощно време. Сега той се буди защото нослето му е запушено, но пак не съм така преуморена, както бях преди. Тя, Галя, като чу за моята сага със ставането се изуми. Каза, че е абсурд това което правя и ще каталясам, то аз си бях каталясала вече. а малкия пъкне плаче за повече мляко нощно време. Така поне нощно време не му давам АМ. Но не зная как ще се отрази това на теглото и ръста му. Може катосе постопли да отидем на консултация преди датат за която ми дадоха час - 28 март. Впрочем днес е 27 февруари - Гошенцето става на 1 месец! Толкова мила душичка е. Като го боли понякога коремчето и плаче аз го притискам към мен и му казвам че ей сега ще му мине и че зная че го боли, а той ме гледа жално жално и спира да плаче. За сега нямаме колики, макар понякога да го наболява коремчето. Но мисля, че се случва и аз да го прехранвам, а той милия, не отказва. Просто ми е трудно да преценя колко да му дам... Такива ми ти работи, драги ми Смехурко! За второто инвитро се притеснявам малко - дали ще се справя с двете деца, това най-вече! Но като гледам с какви темпове раздават номера за процедурите, може и до две години спокойно да откараме преди втората процедура, че и до две и половина. Искам да имам две деца - това е богатство! А и за Гогата ще е добре - да не е самичък. Все пак ще си има мама и тати на възраст... Да, най-вече за него.
0 Comments
Най-накрая се облякох, облякохме и бебето. И се наложи да поизчакаме десетина минути докато дойде една сестра, която да ни заведе долу на портала. Малко изнервящо, защото на детето му стана топло, но както и да е.
Слязохме долу. Бях щастлива да видя Сашо, който ми носеше букет от много красиви оранжеви рози. Видях и брат ми, който се приближаваше към нас с фотоапарата. Застанах на стълбите, за да ни заснеме и в този момент отстрани се отвори една врата и една едра сестра ни каза веднагада влезем там... Не разбрах защо трябваше да влизаме там, но казах: 4Само момент да си направим снимката". "После ще се снимате". Както и да е Свилен (брат ми успя да ни щракне) и аз влязох в страничната стая. Там беше и лекарката, която мина на визитацията с младите стажанти. Казаха ми да оставя бебето на един плот, който беше широк не повече от 50 см. и да отида в другия край на стаята. Оставих Гого, но той започна да плаче. Беше му според мен вече много топло... Дадоха ми някакви рекламни мострички, а лекарката започна да попълва някакви документи. Минаха към 3-4 минути, Гогата ревеше, аз се притесних и да не падне от плотчето, че беше доста тясно... Както и да е най-накрая свършиха и ни поканиха да излезем през друга врата. Озовахме се на стълбище в нещо като заличка, и ни посрещнаха група фотографи. В този момент и Сашо и роднините влязоха. Фотографите ни казаха да се наредим на стълбите за снимки и започнаха да ни снимат. Накрая ни казаха: "Имате Х броя успешни кадри, по колко снимки искате?" Назовах някакакъв брой и като ни удариха чертата се оказа че сметката е 83 лв!!! Е, не бяхме подготвени. Намалихме броя накадрите и на снимките и накрая поръчахме по една снимка от кадър , а от два кадъра по 4 снимки. Сметката беше 42 лв. По-приемливо... Но скъпо! Ама в такъв момент човек не се пазари. Лошото беше, че никой не ни попита дали искаме да се снимаме. Така аз останах с впечатление, че Сашо е поръчал да ни снимат, а той - че аз съм поръчала! .... За съжаление когато след 4 -5 дни отидох да взема снимките бях разочарована. Снимките бяха преекспонирани. Детето вместо русо - рижо. Бялото преекспонирано, цветовете неестествено ярки. Кадрирането не от най-добрите... АБе изобщо - непрофесионални! Не си заслужаваха парите определено! Сега ще сканирам и ще кача да видите....Иначе поринцип не съжалявам, че си направихме снимки. Дори мисля, че е прекрасно, да си имаме такъв спомен. Само дето .... както казват "Хубава работа, ама... българска". Та така - прибрахме се у дома. Но вместо да ми олекне цялото напрежение от болницата ми се стовари.... НИкога не съм си мислела, че може да изпадна в следродилна депресия. (Всъщност си мислех, че това е вид измишльотина.). Но се оказа, че тя ме връхлетя. Ще ви разказвам утре, че Гого се събуди. Момичета, за всички, които са минали 40-те и искат да имат деца - нещо насърчително:
Днес научих че известната италианска певица Джана Нанини е родила момиченце на 54 години!!! Това е добра новина за всички нас, на които ни повтарят колко сме възрастни за раждане. ЕТО малко повече инфо! За Моника Белучи вече знаете, че роди второто си дете на 45 години! Вижте. Между другото в началото ми се стори прекрасно, че бебчето ще ес мен през цялото време освен в реанимация. И мисля, че бе било прекрасно, ако условията бяха малко по-различни. Ако имаше към кого да се обърнеш при нужда, или ако имаше храна вечер, ако можеше някой да ти помага... Но разбира се такива екстри е невъзможно да се искат при нас. Зная, че в Окръжна болница бебетата на са при майките, само им ги носят да ги хранят. А аз се радвах че моето ще е при мене.
В понеделник вече не ме свърташе на едно място. Гърдите ме боляха, зърната още повече. Няколко пъти ми стискаха зърната ,за да проверят дали са ми отпушени каналите - болката е жестока! Направо искри ми излязоха от очите. Добре че си имах едно кремче за разранени зърна, то малко облекчаваше положението. По съвет на една от сестрите бях влязла в банята да си напаря гърдите, за да текне кърмата. Рано сутринта имаше гореща вода. И използвах да го направя. Иначе и през деня има топла вода, но не гореща.... Бих използвала лампата Биоптрон, която си носех - сигурна съм, че щеше да свърши работа. Но в стаите НЯМА КОНТАКТИ!!! Да! Не се шегувам. Налагаше се да стоя два пъти по 20 мин. в коридора за да може телефона ми да се зареди. Чакахме с нетърпение да дйдат на визитация. По принцип визитацията е в 10.00. Но първата визитация, която е въввръзка с операцията, мина към 10.30. Прегледаха ме, всичко беше наред и ми казаха, че могат да ме изпишат. Зачакахме детската визитация. Дойдоха чак в 11.00. Нещо много неудобно, защото трябваше да се организира изписването ми все пак. Сашо и роднините чакаха на повикване - дали ще ни изпишат или не. Визитацията се състоеше от една лекарка, една сестра и трима стажанти. Разповиха бебчето. Лекарката погледна пъпчето и каза че е готово и сега ще им покаже как се маха. Завъртя го по посока на часовниковата стрелка няколко пъти и щипката заедно с остатъка от пъпчето се отдели - безболезнено. Даде ми го и каза "сакън да не го хвърлям в болницата, че да не стане детето лекар - не било хубава професия". Много ме учуди, че говори така прид стажантите. Прокоментира и пелените с които беше повито бебето, че били дарение от някаква си болница, май от Англия. Иначе били меки и хубави, но втора употреба! Беше доста груба и нямаше място за въпроси. Стажантите изглеждаха малко като в небрано лозе. Както и да е най-накрая ни казаха че можем да си ходим. Обадих са на Сашо. Започнахме да се приготвяме. След около 30 мин. свекърва ми се качи горе и ми донесе дрехи. Трябваше сами да приготвим бебето за изписването - имам предвид обличане и прочие. Не че беше много трудно де, но мислех, че сестрите го правят това - така бях чувала... Ох, Гогата се събужда... отивам да го видя... Преди да продължа с моя разказ за премеждията в болницата, ще направя малко отклонение, защото днес бяхме на консултация - първата ни консултация.
Малко се притеснявах допреди няколко дни, защото се чудех как да постъпим относно ваксинациите. Обаче от два-три дни много се успокоих. Помолих се Бог да направи така, че да минем без всякакво съпротивление. По принцип не мислех, че това ще е възможно, особено като чета по форумите какъв отпор дават лекарите. Обаче нали вярвам в Бог, за когото няма нищо невъзможно?! И така вчера се помолих да минем без проблем като през Червеното море :-) (нали се сещате за историята с Моисей?) И се помолих Бог да ни даде благоволението на лекарката, така че да нямаме проблеми. Днес отидохме тримцата. Казах на лекарката още преди да ни запише окончателно, че сме решили да не ваксинираме и да ни каже какъв е легалния начин да се откажем от ваксините. Исках да й го кажа предварително, за да сме на чисто. Тя каза, че няма установен такъв начин, но че можем да попълним декларация, която тя ще занесе в РИОКОЗ. Това беше! Никакви увещания, никакви убеждения, никакви скандали! Иначе Гогата се държа храбро. Малко поплака докато го преслушваха, но като цяло издържа. Понеже не беше много топло в кабинета решихме да не му сваляме бодито и го теглихме с памперс и боди. И така претеглен тежеше 3,950 кг.. Ако махнем 200-300 гр. вероятно реалното му тегло е 3,600-3,700 кг. Наддал е половин килограм и повече за 20 дни. Лекарката каза, че е много добре. Питах за млякото дали да го сменяме, но тя каза, че ако го храня смесено, както правя Нутрилон е много подходящо мляко. Доволна съм, защото когато Сашо го купуваше, нямахме никаква представа какво мляко да изберем. Де факто той е действал чисто интуитивно - и е оцелил най-подходящото!!! От 27-ия ден трябва да започнем да му даваме вит. Д, а от 30-ия ден да започнем с масажи. Колкото до мен да ви кажа, че в момента тежа 70 кг. Тоест с 10 кг по-малко. До скоро нямах никакъв апетит, направи насила ядях. Сега съм малко по-добре. Но се надявам да не кача тепърва а напротив - да продължа да си ги свалям. 6 кг. не са кой знае какво. Само дето не мога да гинастирам все още. По принцип след 40-ия ден мога да правя гимнастика. Обаче д-р Димов каза, че не бива да правя силови упражнения, защото мравчената киселина, която се отделя в мускулите и предизвиква мускулната треска, действа спиращо на кърмата. Тоест ще трябва да измисля нещо леко, просто за раздвижване. Обмислям да продължа с упражненията за бременни, защото те не са много натоварващи а в същото време са достатъчни. За сега изчаквам. Коремът ми се е прибрал... много. Все още имам някакъв корем, но.. далеч не е толкова, колкото си мислех че ще е след раждането. На лицето малко ми се отразява безсънието. То най-много ме мъчи. Опитвам се да наваксам през деня и да поспивам по малко.Но особено второто ставане много ми тежи. Също така ми тежи, че първо му давам да суче, после дохранвам с Адапатирано мляко, после трябва да се изцедя... И ако той не заспи веднага - отива два часа. После ми остава около час и половина да поспя.... Ето това се получава. Но ще издържим! Венсеремос! И така, в четвъртък ме оперираха, след което цели ден и следващия - петък, прекарах в реанимация. Пропуснах да кажа, че в реанимация слагат едни инжекции, които съдържат болкоуспокояващо и окситоцин, който прави матката да контрахира, което пък спомагало за лактацията. Това е добре, защото не навсякъде го правят, доколкото разбрах от едно от момичетата, което е раждало първия път в Окръжна болница. Разбира се от контракциите малко боли. Всъщност мен почти не ме боля. Но едното от момичетата го понаболя, но за кратко. Понеже ми махнаха абоката още първия ден, на другия ден отказах да ми правят вливки.
Дойде събота - дългоочаквания ден. Към 10.30 часа дойде една санитарка, натовари ме на един стол на колелца, взех си сака вскута и потеглихме към четвъртия етаж. Качихме се горе. Настаниха ни в една стая с Ива, с която бяхме в реанимация. Тя има момиченце. Стаята я видяхте на една от снимките. Меко казано спартанска. Кошчетата за бебетата също са много очукани и е малко тъжно и подтискащо да ги гледаш. Но като го застлах с нещата, които си носех, бива. Между другото от всичко, което си носех, долу в реанимация най-нужно беше лигнина и чаршафчетата за еднократна употреба. Горе чаршафчетата са също много нужни, защото си ги разстилаш на плотчето за повиване, или на леглото или в легълцето. Също са нужни и превръзките, заради лохиите - течението от слузи кръв, което се появява след раждането. Иначе ми донесоха дрешки от вкъщи за бебето, но честно казано по-удобно ми беше да го повивам. Но да карам поред. Най-неприятното беше че от прозорците много духаше. Целите бяха облепяне с разни лепки - като почнеш с тиксо и свършиш с обикновен агерпласт. Но пак духаше. Сериозно се притесних да не изстина аз и още повече бебето. Но се разположихме и зачакахме. Вълнувахме се кога ще ни донесат бебчетата. След около час иполовина най-сетне в квадратниото стъкло на вратата се появи лицето на акушерката и каза, че води бебчетата. Бяха толкова следки, наредени едно до друго в количката. Акушерката беше мила и след като ни ги връчи ни попита дали искаме да ни покаже как се повиват. Аз поисках. Тя взе Гошенцето и го разпови, след което го пови отново и ми обясни как да го правя. Също така ни обясни как е добре да ги теглим ипреди и след ядене, за да знаем колко са изяли. Но в нашата стая кантара не работеше, така че се налагаше да притичваме до съседната стая с голо бебе в ръце.... През деня нещата бяха наред - носеха ни адаптирано мляко (АМ) през 3 часа. Казаха ни 20 минути преди часа за млякото да слагаме бебетата да сучат за стимулиране на лактацията. Нямах кърма. Много се притесних. Но Гогата миличкия правеше опити да суче най-старателно. Надвечер сериозно се замислих да се преместя в съседната стая. ПРедложих го на Ива, но тя не искаше да се мести. Аз обаче помолих сестрата за позволение и започнах да се премествам. В съседната стая не духаше толкова, прозорците бяха по-уплътнени. Освен това се притеснявах, че ако вечерта Гогата заплаче ще се притеснявам да не ъбудя другото бебе. А исках и малко уединение. Добре че се преместих! През нощта Гого заплака. Защото последното мляко го носят в 23.00. Следващото хранене е чак в 05.00 сутринта. И така той се събуди около 02.00 и започна да плаче. Вдигнах го и го понесох насред стаята. Операцията ме болеше доста все още - трудно ми беше да ставам от леглото, защото то е на пружина и като седнеш вътре потъваш. И за да станеш ти трябва коремния мускул. Говорих му, молих се, носих го - така около 4 часа. Изпотих се цялата. Ръцете и гърбът ми се схванаха.Гърдите ми бяха натежали - нямах сутиен, и детето тежеше също напред; операцията ме болеше, краката ми и тялото се изпотиха... Нямах какво да му дам, защото кърмата не беше слязла, а той плаче ли плаче...Това мъчение продължи до сутринта, когато най-накрая донесоха порцията АМ. Той хапна и веднага заспа. Аз бях напълно изтощена. На следващия ден периодично също плачеше. Млякото явно не му стигаше, защото ни носеха по около 30 мл., това е количество само за дохранване. И детето от време на време плачеше. Когато успявах да го приспя, току се намираше някоя сестра, която идваше за изпълнение на рутинните си задължения. Веднъж дойде една млада сестра, която настояваше да го изкъпе. Казах й че от три часа, тъкмо сега е заспал. Но не - трябва да се къпе. Разбудих го със свито сърце - беше заспал като ангелче. Тя го взе, разпови го и го понесе към банята. Нали видяхте банята наснимките в предния постинг? Видяхте ли мивката? Там се опита да го мие. Първо не можеше да нагласи водата. Детето се разпищя. После го намаза със шампоан. "Ох, ама той много трепери" - казва. Наистина бебчето се разтрепера цялото. "Стига толкова" - отсече тя и го понесе към стаята. В банята беше студено, защото там нямаше парно. Трябва да ви кажа, че когато аз се изкъпах, аз самата се разтреперах. Камо ли бебето. Та тя спря чешмата и го отнесе в стаята. По телцето му имаше още шампуан, защото не успя да го измие; Само го забърса с хавлия. Аз нищо не казах, защото предпочитах да не го мокрим втори път. "Само да не настине" - казах. Тя ми отговори " Е, то без кихане и кашляне не може". Помолих се наум да няма кихане и кашляне. Що за глупост! Второто къпане не бебето, на следващия ден направо го отказах. Казах на сестрата, че не давам да го къпе, защото предния път е треперел много. Тя не настоя - слава Богу! В друг такъв момент дойде друга сестра. Отново бебето беше тъкмо заспало. Този път го разповиха за да му вземат кръв от петичката. Около пет минути му цедиха капчици от крачето, защото трябваше да има определно количество. Той все пак се държ мъжки и само поплака леко. ВТората нощ се повтори същото. Отново будене през нощта, плач и невъзможност от моя страна да направя каквото и да било. Не разбирам защо не дават и нощни дажби храна, а трябва бебетата да плачат! През нощта успяхме да заспим. По едно време се събудих цялата вир вода. Дори чаршафа под нощницата ми беше мокър. Тресеше ме. За беда нямах какво да облека. Никой не ни каза да си имаме резервни дрехи, мислех че не дават. А втората нощница си я бях върнала у дома след реанимацията. И нямах абсолютно нищо за обличане. Почудих се какво да правя. Тресях се цялата. Оставих бебето в стаята и отидох в стаята на главната акушерка. Събудих я и я помолих да ми даде нещо да облека - каквото и да е. "Цялата съм мокра, нямам какво да облека" - казах. Жената имаше желание да ми помогне, но каза че няма какво да ми даде, нямало никакви престилки там нито дрехи. Треперейки се върнах обратно в стаята. Не знаех какво да правя... Тресях се цялата. Явно е било около 5.00, защото след няколко минути дойде акушерката, която носеше млякото. Повторих молбата си и този път тя ми каза да изчакама и ми донесе една престилка. Много тъничка с две връзки, но все пак суха дреха. Облякох я и метнах нощницата си до радиатора да изсъхне.... Най-тежко ми беше че изнемогвах в носенето на бебето. Трудно ми беше да ставам от леглото, камо ли да нося детето с часове. Гърдите ми тежаха, потях се, краката ми бяха изпотени и чехлите ми се плъзгаха, на втория ден вече миришеха ужасно, и нито миене, нито друго помагаше, защото нямаше как да ги изсуша а все мокри ги обувах.. Толоква бях психирана, че не ми дойде наум да помоля Сашо да ми донесе домашни чехли и чисти чорапи - просто не се сетих! Иначе ми донесоха храна, помпа за гърдите и т.н. В неделята ми дойде наум да си измайсторя "стелки" от две превръзки. Не решиха проблема, но понамалиха миризмата и плъзгането....Зърната на гърдите ме боляха ужасно. През деня биваше, но вечер, се чувствах като в някакъв затвор. Мина ми през ума да взема бебето и да избягам...Мечтаех да ме изпишат в понеделник. Като цяло обстановката беше много подтискаща. Стените обелени, леглата като военни, всичко старо и олющено, възглавниците мръсни - добре че си носех комплект чершафи и камъфка, банята в окаяно полжени, както можете да видите на снимките. Трагедия!! За днес стига толкова. В реанимация май беше най-приятния момент от пребиваването ми в болницата.
Усетих как ме преместват от едно легло в друго и болката. После бях в нещо като полусън. Отворих очи в една стая, с четири легла. Заедно с мен в стаята лежаха още две момичета, също със секцио. Била съм на система но не помня. Не зная точно и колко време съм се съвземала. По едно време дойде една акушерка и носеше бебето. Каза че идва само да ми го пощаже. Сложиго на гърдите ми. Успях да се протегна за телефона си и да си направя една снимка с него, която и видяхте по преди. После го взе. Бяхме в реанимация два дни. Почти не се яде там. Но и глад не се усеща заради вливките, които правят. Вечерта на първия ден ръката с абоката запона да ме боли. Беше по-подута от другата и когато я свивах ме болеше. Кожата се беше опънала. Реших че не мога да търпя повече абоката. Оплаках се на сестрата. Тя каза, че ще пробва да ми вкара малко реванол. Ако пропусне, каза, ще го оставим, защото на следващия ден щял да ми трява за вливките. Ако не пропуска ще го свали. И така пробва с една спринцовка да ми вкара някаква течност, но изпитах остра болка, беше направо толкова силна, че се разплаках. Сестрата беше мила и каза, че го сваля. Свали го и почти веднага оттока започна да спада. Въпреки всичко и до днес вената ми е подута и твърда и има синина по протежение на около 10 см. В реанимация имаше една много мила санитарка. Казваше се Оля. Много любезна жена. Изкарваше ни багажите, когато имахме нужда от нещо. (Багажите стоят заключени в шкафчета - предполагам за да няма кражби). Съжалявам, че не й дадох някакви пари за благодарност. Тя разговаряше с нас и беше на разположение. Дори последния ден дойде горе на четвъртия етаж да ни каже довиждане на мен и на другото момиче - Ива, с което бяхме заедно от реанимацията. Прегърнах я и й благодарих. Толкова мил жест! Двата дни минаха бързо, чудех се какво прави бебченцето. На втория ден в стаята докараха две нови момичета. Едната беше говорителка по телефона. Непрестанно говореше и беше малко досадно :-) Също обясняваше на всички как вече се е изморила да говори по телефона. Добре че си взех СД-то и можах да имам някаква изолация. Втория ден ми преместиха леглото до прозореца, а там много духаше. Направо се притесних, че ще изстина. Наложи се да си го избутам насред стаята, по-далеч от прозореца. На третия ден се приготвихме и около 11.00 ч. ни качиха на четвъртия етаж. Нямах търпение да видя бебенцето. Между другото, едно момче от нашата фирма вчера казало на Сашо, че преди 10 години бебето на едната му сестра, починало след поставяне на ваксина. Бебето е било на около 3 месеца, съвсем здраво. Слагат му ваксина и вечерта вдига висока температура. По едно време го намират без да диша. Естествено - не било от ваксината!! СВДС - синдром на внезапната детска смъртност - така го наричат. Никакви последствия за никой - "просто лош шанс" :-( Само че тя е била на 20 години и сега си има още две деца. За мен такава възможност няма. Толкова исках да мога да кърмя бебето, но кърмата не ми достига. Мисля, че шока в болницата, притесненията и тревогите ми оказаха влияние. От едната страна имам що годе кърма, макар и да не тече силно. Но от другата е много слабо. Налага се да храня по час и половина, защото първо го слагама на гърдите ми, после го дохранвам със шише, после се цедя, за да слезе повече кърма, и докато оправя шишетата, и да го преспя, когато не иска да спи... и вече е дошло време за следващото хранене. Ставам обикновено два пъти нощем, понякога по един... Опитвам се да поспивам по час два през деня, за да компенсирам и за сега се справям накакси.
Молих се Бог да ми даде мъдрост какво да направя, за да мога да го храня само скърмене... защото той плаче, не се наяжда само то гърдите ми, не дърпа достатъчно, а после пък се оказва че в гърдите е останала кърма... За сега така я карам. Детето е прекрасно - спокойно, плаче само когато нещо не е както трябва. За ваксинирането малко се поуспокоих и запонах да идвам на себе си. Мисля, че не бива да правя каквото и да е, ако не съм убедена. Тоест не бива да слагам ваксини, ако не съм спокойна за това. Сашо започна да чете книгата "Ваксините - въпроси и отговори за мислещи родители" и сега коментираме. Мосля, че той ще е напълно против ваксинирането и имам нужда от неговата подкрепа. Каквото и да решим, трябва да сме съгласни един с друг. Така имаме повече сила. Малко за болницата - родих в АГ-то. Казаха ми че персонала там се държал по-добре отколкото в Окръжна, въпреки че условията били по-лоши. Условията наистина са ужасни, както ще видите на снимките. Но да почна отначало. Отивам и ме вкарват в една стая. Казват ми да се съблека, разпитват ме как се казвам и прочие, без да ме погледнат. Питатме дали съм се обръснала. Казвам че не успях. И ме слагат на един стол, направо върху старата кожа, без никакъв лигнин или каквато и да е хигиенна постелка. Опитах да си наместя нощницата отдолу, така че кожата ми да не е в досег със стола. Стола е посред стаята. Идва една санитарка и започва да ме стърже с някакво ножче, което имам чувството, че е н-та употреба... направо стърже върху кожата ми. Успокоявах се, че поне е било в някакъв разтвор и няма да ми лепне някоя зараза. Иначе аз си носех за еднократна употреба, но не се сетих да кажа, понеже се притесних. В стаята междувременно влязоха още две бъдещи родилки, и ги помолих да се обърнат докато ме оправят. След това ме изкараха в коридора - малко неловко, защото съм по нощница, гола отдолу и по чехли а там има и други мъже - на другите родилки мъжете де... Давам на Сашо дрехите си и ме отнасят нагоре, а той си тръгва. Качват ме горе, пак попълват разни документи и ме разпитват все едно влизам в казармата - грубичко. Някакси така се държат, че де не смееш много да питаш или да поискаш каквото и да е. Идва ред на клизмата.Отново ме качват на един стол в стаята - вратите са рзатворени. Добре че нямаше други хора. Казах на сестрата: "Моля Ви, може ли да затворите вратата!" А тя: "Ха! От 30 години работя тука, вие сте първата която ме моли да затворя вратата!!! Тука не се затварят вратите!" Клизмата не беше страшна, нито болезнена. И никой не врезе в стаята. Слава Богу, че я направихме навреме, защото 15 мин. по-късно вътре нахлуха разни лекари... През цялото време се чувстваш не като бъдеща майка, или като жена отишла да направи най-прекрасното нещо, да роди. Не, чвустваш се като добитък... Подписах документи за информирано съгласие. Прочетох всечко разбира се. Но дори да имах нещо против нямаше къде да се отбележи. След около 30 мин. дойде време за операцията. Междувременно се видяхме с д-р Димов и той ме поуспокои малко. Но бях под напрежение. Всичко беше старо, износено, чувстваш се повече на място за изтезания, отколкото на място, където ще те лекуват и ще ти направят нащо добро... Поканиха ме в операционната и ми казаха да се съблека. Вътре имаше разни сестри. Съблякох се чисто гола и така, гола голеничка трябваше да пресека операционната и да легна на леглото. Започнаха да ме подготвят. Една нескопосана сестра започна да ме боде за абокат - на дясната ръка, 10 см. над китката. Предупреди ме че ще ме заболи. Казах й че няма проблем. Но тя ме боде 4-5 пъти на едно място и пуфтеше че не ставало. След това започна да ме боде на друго място - два см. настарни от първото. Дойде анестезиоложката, и двете започнаха да се чудят дали иглата е достатъчно добре във вената. Болеше ме. Впрочем пода итова бодене днес все още ме боли вената и има синкав отток по пътя на самата вена... Не зная от какво е, но е твърдо мястото... Допускам, че е станал някакъв вътрешен кръвоизлив по пътя на вената, но не зная..... Взеха ми и лявата ръка и ме боднаха с друга инжекция, но нея не я усетих защото първите бодения ме боляхя доста. Стоях с присвити колена - неловко е да си се метнал чисто гол пред сума ти хора....Очаквах да ме покрият се нещо... но не. Влезе и д-р Димов. Почувствах се доста неловко - е досега ме е виждал от кърста надолу, сега ме видя и от кръста нагоре. Бих се чувствала много по-добре, ако бях поне покрита с нещо... Смутих се много. Попита ме добре ли съм. Отговорих с да. После анестезиоложката ми сложи маска с кислород и каза да дишам. Чак тогава донесаха някакъв много износен чаршаф или каквото там се нарича и ме покриха с него - милостиво. Помолих Господ да ни опази - мен и детето и предадох живота си в ръката Му. Загубих съзнание.... Това е накратако първата част от приключенията... Само за да ви подготвя ви пускам две снимки от стаята, в която прекарах по-голямата част от престоя си в АГ. В мивката която виждата изкъпаха за първи път Гого... Ще ви разказвам. И отивам да полегна. Намирам се във водовъртежа не нещо ново и непознато...
ПРотивно на всички очаквания, не успявам да изживея радостта от раждането на нашето бебенце! Първо в болницата преживях ужасни няколко дни и нощи... После у дома дойде свекърва ми. Помогна ми наистина, но и доста се натоварих с неща от рода "така се прави". Накрая се оказах без педиатър, защото педиатърката д която бях говорила ми отказа....А к огато си намерих нова , се сблъсках отново с проблема "ваксини". В момента съм като под похлупак - мисля само за ваксините... Много ме е страх да ги слагам и премислям начини да го избегна... Но как? Само си мисля че не мога да позволя да сложат всички тези бацили на детенцето и си мисля, какво би станало ако някоя от ваксините има последствия... както често се оказава в днешно време. От друга страна какво би станало ако не ги сложа.... Сърцето ми трепери.... И някакси риска да не ги сложа ми струва по-малък. Така поне се оставям в Божията ръка, защото Бог опазва най-добре!... Иначе аз трябва да решавам. Много от сегашните автоимунни заболявания се дължат на много ваксини които удрят на дечицата още като бебенца. Много се боя... За съжаление нямам познат лекар на който да мога да се доверя, и който да ме разбере...Също така нямам много кърма, постоянно дохранвам с адаптирано мляко и се цедя... Така че едно хранене ми отива поне към час и половина (със стерелизацията на шишетата)... Исками се да ви разкажа всичко подробно.... и ще го направя едно по едно. Но най-важното е че детето е прекрасно!! Толкова е красив - има си физиономия и ме гледа така мило... Толкова е нежен... Когато суче затваря очички и прави една полутъжна физиономия. Понякога се усмихва леко настрани - с много чаровна усмивка... Друг път когато ме гледа смръщва вежди и съсредоточено ме изучава... Често когато се разплаче брадичката му трепери жално... Кротък е и плаче само когато е наакан, гладен или го боли коремчето. Обичам го! И за моя най-голяма изненада не ме е гнус от акото му; а също мога да го нося с часове докато плаче, без да ми дотегне плача му! Скоро ще кача и повече снимки да видите момчето! Скъпи приятели, вече сме си у дома. Имам много много да ви разказвам, но нямам време да пиша днес, малкия човек дойде и невинно превзе нашия дом и живот! Името на сина ни е Георги. Пленена съм от него - толкова е красив и ... с мъдър поглед...Осъзнавам, че животът ми никога повече няма да е същия, никога никога. Ще ви разказвам на порции, но за днес само няколко снимки! Прегръщам ви! Излизам от упойка... Още съм замаяна, но ми носят Гогенцето само за минута да го видя. Първата ни среща - тъкмо ми го донесоха в стаята. Прекрасен е и аз съм щастлива! Вече се опознаваме по малко. Гого има един такъв съсредоточен поглед, с който ме изучава. Гледаме като голям човек! Личицето му е с оформена физиономия и е много много нежен! Накрая не мога да се въздържа да не публикувам едно страхотно стихотворение, което ми изпрати като поздрав моята братовчедка... То почти ме разплака:
Акоможеш да видиш граденото цял животсринато и без дума да кажеш, да почнешотново градеж, или в миг да изгубишбогатството, в игра придобито, и бедатасъс смях да презреш; ако бъдеш любовник,но без да си хлътнал нещастно, акоможеш, когато си силен, да бъдеш и мил, и когато те мразят-без капка омразачестта си да си все пак достойноспасил; ако можеш да чуеш ти своитедуми, нелепо променени в устата натози и онзи кретен, и да слушаш безбройнилъжи, ала в никаква степен да не бъдешс лъжа опетнен; ако можеш да бъдешпочтен и когато си властен, а когатобез власт си-да бъдеш все тъй ненадвит, ако обичаш ти всички приятели своипо братски, без да имаш сред тяхфаворит; ако ти съзерцаваш, изследваши знаеш не малко, без да станеш следвреме рушител и дребен злобар; акобъдеш мечтател, но без да превърнешнай-жалко ти мечтите си в свой господар; ако знаеш да бъдеш ти строг, ала никогагневен, ако можеш да бъдеш в боя храбър,но не дилетант, ако можеш да бъдешразумен и чист по душевност, ала неморалист и педант; ако ти си дочакалтриумфа, след много провали, и дочувашвсе още на своята смелост гласа, акоти си могъл да запазиш главата си цяла /а пък тези край тебе не са/- о, тогавацаре, богове и Съдба ще те следват, щеобърнат покорно към тебе лице изведнъж, но ще бъде най-хубава именно тазипобеда: чеси станал ти, сине мой, мъж. АндреМороа |
Categories
All
Archives
November 2016
|