Научих нещо страхотно от моя позната, която се занимава с продажба на машини за алкализиране и окисляване на вода.
Знаете, че е полезно тялото ни да не е "кисело", а да има алкална среда. В киселата среда виреят добре всякакви микроби, микроорганизми, паразити и др. Алкалната среда напротив - тя спомага тялото ни да е здраво и създава неблагоприятни условия за всякакви вредители и болести, дори тежки болести като рак например. Затова е добре средата на тялото ни да е алкалана. Тя зависи от храната, което ядем...най-вече. И сега новината - кърмата има ph 8, тоест алкално ph! Кърмата е алкална и алкализираща! Когато бебето или детето суче, то получава една храна, която освен, че е хранителна, чиста полезна, освен че има антитела, които го предпазват да не заболява, освен всичко това му създава и една прекрасна алкална среда в организма, която среда допълнително пречи да се развиват всякакви болестотворни организми. Още един мотив да кърмим детето повече!
0 Comments
Нещата с акането май се оправиха.
Вчера Гого ми каза, че има ако, докато бяхме у дома и се изака на гърнето без проблем. Днес бяхме навън по пътя за протеста и отново му се доака, и акахме до едно дръвче - без проблем. Май нещата се оправиха. Е, разбира се акотата ги прибирам, когато сме навън в торбичка и после тайничко ги изхвърлям. Правя го не само заради Гошето, но и от чисто хигиенична гледна точка. На мен не ми е приятно да виждам (с извинение) лайна по улиците и дръвчетата - все пак на акото не е написано дали е от дете или от някой друг... Продължаваме да ходим на протести двамата с Гого, а понякога и Сашо идва, когато успее.
Гого вече знае най-важните думи на протеста:"Отавка!", "Мафима!" и "Ибои". Но за него основно очарование представляват "пейските кои и мототи", заради които с най-голямо желание ходи на протестите. Уморявя се доста, защото и вика, и кара колело и тортинетка... И после като се приберем. е готов за лягяне. Днес ходихме цялото семейство на протеста срещу правителството и ЗА промяна. Досега не смеех да заведа Гого, защото той е чувствителен към шумовете и често се стресира от резки и силни звуци, а на протестите се вика и се свири. Обаче все пак реших, че не можем да си останем у дома, след като искаме нещо да се промени. Затова решихме да отидем, а каквото стане. Когато Гого беше на половин годинка ходихме на протестите срещу шистовия газ. Миналото лято пропуснахме - нямаше такива. Но сега условията, както знаете, са идеални за протестиране (това в кръга на шегата).
И така бяхме на плаж и оттам директно на протеста. малко закъсняхме и се наложи да догонваме шествието, но се включихме на финалната права. За моя изненада Гого не се стресна, нито се разплака и дори не каза: "Мамо, много шум!", както обикновено. Аз го подготвих предварително, като му казах, че отиваме да протестираме срещу правителството и ще викаме със всички ОСТАВКА! А той се въодушеви. Така и стана - пресрещнахме шествието и се включихме на опашката. На Гошето много му хареса ескорта от " пески коли" и "пески мототи". Вървяхме доста, викахме, свирихме.... А накрая дори повикахме и у дома. Утре пак ще сме на линия. Много ми се иска повече хора да излязат. Защото мисля, че всички искат промяна. Затова и всички трябва да поемем отговорността за тази промяна. Ако на един протест не можем да отидем, не можем и да искам кой знае какво да се промени. Днес беше дъъълъг, дълъг ден. Много разходки, много ходене и то най-вече за мама, защото Гошката като му дойде в повече се качва на количката, а аз се натоварвам и с него и с колелото или с превозното му средство. Но го приемам от добрата му страна - като тренировка.
Следобед ходихме отново в Морската и Гого поиска "на морето", да "цопка". Колкото и да не ми се иска, реших да слезем до плажа. Не ми се иска, защото си зная, че ще има събличане, цопкане, игра на пясъка и т.н., а ние не сме тръгнали на плаж, и съответно нямаме дори едно кърпе за подсушаване. Но как да му скърша хатъра: - Айде, Гога, карай към морето. Слязахме долу, а времето - прекрасно! Морето - като тепсия, гладко и красиво. Водата - топла, за моя най-голяма изненада. А идващия залез обагряше небето в розови и виолетови цветове. Наистина красивои много приятно. Заведох го на едно каменисто място с малко пясък, защото до там водеха стълбии можехме лесно да слезем. Свалих количка, колело и Гого, запретнах крачолите, събух го голо дупе и веднага във водата - само до колене де. Макар и да ми се искаше да се изкъпем, така приятно морето не ми се е виждало отдавна, още повече, че водата видимо беше чиста. А аз много се гнуся, когато е мръсно морето. И както пише в книжката за мечето Топчо - "лягане, ставане, в мекия сняг направи печати със левия крак"... Та и ние така. По едно време Гого ми казва: - Мамо, ако! - Ако ли? Добре! Взех го, свих му крачетата в поза за акане и излезе едно чудесно, меко ако! Прелест! Обаче на плажа не върви да го оставим, а нямах торбичка да го прибера, както правя обикновено. Затова постъпихме както нашите прадеди - изкопахме дупка и сложихме там акото, а после отгоре два камъка. - Мамо къде е акото? - пита загрижено Гого - Ето тука ще го пазим акото, Гого! Слагаме и две камъчета, да можем да разпознаем мястото, като дойдем. Да знаем къде сме го скрили! - Мамо, къде е акото? - пак пита Гошето - Нали ти казах, мамо, ето тука го скрихме, и после ще дойдем да го вземем. .... Тия дни ми прави впечатление, че не иска дори пишито му да изхвърлям. Като се изпиша в гърнето, както желае напоследък, и ако ме види да тръгвам с гърнето към тоалетната започва да протестира: - Неее, мама пази пишито! Като се изака (като акне малко да сме по-точни), слагам гърнето в банята и му казвам, че там ще пазя акото....И така - пазя му творенията. А вечра ме хвана в крачка - видя празното гърне, следкато беше пишал и ме пита къде му е пишито: - В другото гърне съм го сложила, нали знае, че го пазя, Гоше? - няма как трябваше нещо да измисля. И така де... Но съм щастлива, че сред природата, така да се каже, Гого си свърши отлично работата, без никакви проблеми! Да видим как же върви нататък. Позволявам си да копирам част от една статия, която ми се стори много интересна, във връзка с ранното откриване на темперамента на детето. Длъжка е, но който се интересува, нека чете. Не всичко в статията ми допада, но има какво да се вземе. За който се интересува, - можете да я намерите тук: https://www.facebook.com/groups/168843463191385/doc/233231773419220/ 7. Разглеждане на темпераментите
Характеристика флегматичен темперамент И така. Да се пренесем за момент мислено в една класна стая. Там, най-отзад в редицата до стената седи едно момче с голяма глава, отпуснати рамене и безучастен поглед. Прилича на дърво, което здраво е пуснало корени в земята и почти нищо не може да раздвижи големите му клони. Ние правим малък експеримент- преминавайки край него, изпускаме дебелата книга , която държим в ръката си върху пода. Самите ние се стряскаме леко от трясъкът, който е предизвикало падането на книгата. Детето бавно вдига поглед към нас за да види акво се е случило, усмихва се леко и после отново потъва в хармонията на собственото си съществуване. Тежка , провлачена походка, инертност, която сякаш пречи на предвижването в пространството от една точка в друга. Липса, на всяакъв интерес към това, което трябва да се направи. И наред с това чувството, че човекът срещу нас изпитва едно удоволствие от живота, чувството, че той се чувства съвсем уютно в своето тяло, на своето място. Това е флегматичният темперамент. Всъщност, може да е странно на пръв поглед, но Флегматичното дете малко живее в себе си. Може да се каже, че то е изцяло отдадено на света. То се разтваря във света. И точно поради това то се отнася с известно безразличие спрямо нещата, които се опитваме да предприемем с него и на нас ни е трудно да го доближим до толкова, че то да ни чуе и да направи това, което искаме. . Защото как забелязваме нещата около нас? Забелязваме ги чрез сетивата си. А основните сетива се намират се в главата. И ние не можем да доближим флегматичното дете, именно защото има нещо, което остава главата на флегматичното дете бездейна. Синтезиращите процеси на ВВО доминарат над солните процеси на разпад, осъществяващи се в главата. По тази причина флегматичното дете не може да развивие активен мисловен живот, знаем, че мислите се образуват при разпада на материята / То не образува ясни предстваи и не е в състояние да получи представа за това, което протича в неговото тяло. Разбиране И ние, вземайки предвид самата природа на флегматичният темперамент, трябва да пристъпваме със съответното разбиране към едно такова дете, когато то приема всяка ангажираност отвън- домашни работи, задачите за изпълнение, като тежест , която се опитва на всяка цена да избегне . б/ Преимущества на темперамента Липсата на осъзнатост към днешния момент и липсата на импулс да се върви към следващият момент на развитие, насочва интереса на флегматичното дете към историята. поради особеностите, за които стана въпрос по-горе/ Доволство от своя вътрешен мир и нежелание за социални ангажименти,идващи отв ън., флегматичното дете няма бързината на реациите в социалната среда, то тази дистанцираност от момента му помага да не съди твърде пребързано за нещата , които се случват , да не попада в полето на емоциите и афектите, да се въздържа от спорове. По тази причина може да се разчита на това, че неговите изказвания, ако въобще се стигне до такива или неговите действия ще са изпълнени със здрав разум и безпристрастност. в/ работа с темперамента По-горе бе споменато, че не можем и не трябва да се опитваме да променяме даден темперамент. Всеки темперамент е като едно цвете в общият букет на човешкото проявление. И никой не само, че не трябва , а и не може дори и да се опитва да промени тази природа отвън. Чрез знанието, което ни дава Духовната наука за темпераментите ние, като възрастни, осъзнати хора можем да работим за това нашият темперамент да не се установи в някаква крайност, която не само не би била полезна, но може и да се окаже пагубна за съответната инарнация. Както напр. отсъствието на какъвто и да било интерес може да породи опасността флегматичният темперамент да премине в някаква форма на слабоумие. Детето, което се ражда няколко пъти до 21-вата си година не би могло да се обърне към съответните сили в себе си за тази промяна, тъй като те още не са развити. За това ние , доколото можем ще се опитваме да го предпазим от това темперамента му да завие в една нежелана посока. „Възпитатателното влияние върху темперамента трябва да се осъществи в детството. Това е много важна педагогическа задача” – казва Р.Щайнер в една своя лекция И това не означава нито да се елеминират определени черти на съответния темперамент, нито пък да се поставят на тяхно място специфичните проявления на друг темперамент. И това, което можем да направим е 1. да събудим някакъв интерес при подобно дете, за да може да се преодолее неговата сънливост. Но по какъв начин? От една страна похвалите, порицанията и дори наказанията не правят впечатление на флегматика и той остава равнодушен към тях. От друга никой не може да натрапи на друг човек интерес към нещо . Но за щастие се получава така, че това, което не можем да направим ние при флегматичното дете отвън, може да го направят неговите връстници . Техните интереси могат съвсем естествено да се прехвърлят в него и силно да повлияят действията му. ---- За това , ако е важно за всички деца да играят с други деца, то за флегматичното дете да общува интензивно с други деца е особено важно. За него е необходимо да има приятели, които да имат най-разнообразни интереси. по този начин съпреживявайки интересите на неговите връсници, то се събужда за своите собствени интереси. на възможно повече интере си от страна на други личности. 2. Друга възможност за работа с флегматичното дете е да го обградим с дейности, към които наистина флегматичността е оправдана. Това са дейности, които не събуждат никакъв интерес. 3. И към това да прибавим едно флегматично държание в обкръжението на детето. Това може да бъде направено не само като ние се отнасяме с една умишлена безразличие към него за определен период/ напр.вяло му подаваме ръка, /, но и като поставим две деца с еднакъв темперамент да седят едно до друго в класната стая. По този начин ще повлияем флегматичният темперамент като се обърнем към силите, които носи самият той. В един момент неговата собствена флегматичност и тази на другите ще започне да му действа на нервите и той ще се активизира. давайки му възможност по този начин да усети собствената си флегматичност, ние напрягаме тази флегма то такава граница , че тя излиза извън нея Т.е. използваме древният принцип”подобното лекува подобното’ Друго нещо, което притежава флегматиният темперамент и ние трябва да използваме при работата си е ритмичността. Тези деца обичат ритмичната работа, и ние трябва да направим така, че нещо всеки ден да идва към тях отвън ритмично.. и тогава проявяват чудесна памет. ---- Бе посочено вече, че този темперамент има преразположеност поради своето естество към историята. Историята е наниз от образи. За това може да използваме образното преподаване, което е в синхрон с тяхната нагласа. По принцип флегматчините деца прохождат и проговарят късно. II. Характеристика на холеричния темперамент Сега да се прехвърлим към средната редица посредата на класната стая. Там седи набито момче, с искрящи черни очи. Ако можем да надникнем в биографията му ще видим следните сцени : малко дете на около 2-3 години. Майката държи високо една вилица в ръката си, а детето стои срещу нея и въпреки ниския си ръст се стреми да достигне вилицата като в същото време крещи: „Аз ще ям сам с вилица. „ Черните му очи искрят, а гласът му е гневен. Краката му тропат по пода. Когато разбере, че майката няма да отстъпи, то отива до стената и започва да удря главата си в нея. И не спира, докато не го откъснеш насила от нея. Той е вечно в движение, поти се много, но боледува малко. Когато се разболее вдига внезапно много висока температура. Друга сцена : Две години по-късно на вратата се звъни. Преди родителите да станат детето вече бяга към вратата. Стъпките му оттекват като барабанен удар и то сякаш иска да пробие пода с краката си. То заявява твърдо и категорично желанията си, които или се изпълняват или ако не- се разразява буря, често съпроводена не само с викове, но и с неосъзната готовност да наложи своята воля с юмуруци. Винаги му е горещо и трудно можеш да го накараш да обуе чорапи.Винаги е зает с нещо, чука , тропа, събаря. Но веднага замира, ако започнеш да му четеш някакви истории, особено такива в които доброто и злото се срещат в битка, която съвсем разбираемо за него печели доброто. Ако случайно злото победи по някакъв начин, той изпада в истинска ярост от тази несправедливост,според него. И променя историята така, както той мисли, че трябва да е. Моралът в лицето на доброто не му е чужд, дори напротив, но той не признава смирението. След още няколко години той се връща с посинено око от училище-защитавал е своя нападнат другар и доста е понабил нападателят и е горд с това, защото е изпитал своята сила. Смята се за прав и не търпи никакви възражения. Когато го заплашиш, че ще остане без вечеря, той казва, че решава да не яде тази вечер и се прибира в стаята си. Така последната дума си остава неговата. Малко по-късно учителите започват да се оплакват, че той тероризира съучениците си, изпитвайки своята сила. Когато това започва да се повтаря родителите проявяват здрав разум и го ориентират към спорт, където той ще може да доказва себе си. 1.Работа с темперамента Защото холеричният темперамент е действен темперамент , трябва да мусе даде възможност да се научи да се бори с обективния свят, да преодолява трудности и по този начин в него да се събудят страхопочитанието и уважението към околната среда. Друг път към авторитета за този темперамент, който е толкова силен, понеже взема имулсите си от елемента огън няма. Когато се изразходва огромна сила и холеричният темперамент се проявява напълно, но в действителност побеждават нещата, а изразходваната сила се разпилява на вятъра, тогава той придобива респект към могъществото на фактите, и от педагогическа гледна точка можем да въздействаме на холеричноте дете, ако му покажем, че можем да вършим неща, с които то не се е справило, въпреки, че е положило всички усилия. Пред него не можем да си позволим да изпадаме в ситуации, когато не знаем отговора на даден въпрос.Така, показвайки нашите достойнства, ние можем да разчитаме на уважението на холеричноте дете . б/ Друг начин да се справим със ситуациите, възникващи около холеричният темперамент е чувството за хумор. Там, където действа една , кипяща кръв, един вътрешен огън, наказанията, заплахите, наградите остават без значение. Да останеш флегматик при гневните изблици на холерика и едва на другият ден или късно вечерта да го накараш още веднъж, когато провокацията липсва, да изживее даденото събитие, да го изиграе пред себе си и да го изживее по този начин наново, когато поставим холеричното дете в състояние да види комичното в ситуацията, тогава може да очаваме постепенна промяна в поведението му. И така гръмки,своеволни,рано прохождащи и проговарящи,рано осъзнаващи себе си като за Аз, налагащи своите желания, , гневни изблици при отаз и дори нахвърлящи се неосъзнато срещу вас, нежелаещи да вървят по отъпканите пътеки и винаги въодушевени за нови открития и авантюристични приклюения, изобретатели и откриватели, енергични и решителни - това са холеричните деца, при които единственото средство да се справят със своите новладяни емоции се явява хумурът , а единственият авторитет : по-големите умения да се справяме с нещата в околния свят. Кава е причината за характеровите особености на холеричното дете? Макар и Аз-ът да е доминиращият член при холерика, децата холерици живеят в началото твърде много в Астралното си тяло и точно за това те се пробуждат твърде рано и при това интензивно за душевен живот. Но този рано пробудил се и интензивен душевен живот се опира във физичеси план на една, още твърде нежна НСС и това е причината то да е често раздразнително, нервно и избухливо, дори свръхчувствително.Освен това в холеричноте дете има много сили в застой, на които ако не се даде поле на изява може да възнине взривоопасна ситуация. ////Въпреки, че до 9-10 си година холеричното дете живее повече в своето АТ и едва с навлизането на пубертета започва един двойствен живот, който прилючва с раждането на Аз-а към 21-вата година.///// !!! Сангвиник Холеричното дете има интензивен душевен живот, но в него все пак доминира елемента огън, докато Сангвиникът напълно се разтваря в душевния елемент и е напълно погълнат от живота на чувствата и усещанията. Той реагира на всички дразнения около себе си, както и холерика, но по съвсем друг начин , за разлика от него сангвиничното дете много бързо сменя интерса си към нещата. Ако едно впечатление се задържи твърде дълго и не дойде друго то се чувства притеснено. Точно по тази причина той остава повърхностен ,не се задълбочава в нещата и няма острото и дълбоко мислене на холерика. 1. Общуването със сангвиничното дете е винаги интерсно и леко. Той живее в едно радостно чувство и се въодушевява от всичко прекрасно. То е доста ловко и нещата обикновено , особено тези от областта на изкуствата му се отдават лесно. Не се обижда, не влиза в конфликти, обича да помага и като че ли целият свят са му приятели. И така, ако имаме в класа дете , което в началото ни е възхищавало със своите умения и постижения, но скоро след това тези постижения прогресивно са започнали да намаляват ила ако в къщи детето ни започва много добре училище, но след известно време започват да идват оплавания, че е станало невнимателно и в тетрадата му думичката „браво!” все повече се заменя с „ бъди по-старателен” , но ако при това детето си остава все така „слънчево” и „енергично” пред нас е едно дете със сангвиничен темперамент . Сангвиничното дете е бързо схващащо, но и бързо забравящо дете, необходимо е голямо усилие, за да се задържи интересът му на нещо, защото то губи много бързо интереса си към един обект и преминава към друг. Къде , според вас седи в класната стая сангвиничното дете? 1.работа с темперамента Но ако опитаме да му дадем дълбочината на холерика, ние няма да успеем, просто защото то няма съответното качество в себе си, на което да се опре, което да използва. Какво да използваме при детето сангвиник.? Ще използваме неговата особеност да живее изцяло в душевния елемент. Светът на чувствата са неговата стихия и поради тази причина единствено любовта към даден човек може да се окаже авторитет за това дете, който да последва с интереса си. Т.е.интерсът на детето-снагвиник към определени неща може да се породи по обиколния път на любовта към някоя личност. И докато холерикът се нуждае от това да уважава, сангвиничното дете има огромната потребност да обича определана личност и да се опре на този авторитет, който винаги да му показва – тук е „да”, а тук „не” . И тази любов може да направи чудото и да излекува едностранчивостта на този темперамент. И след като това стане, отново трябва отново да се върнем древния принцип „подобното-лекува подобно” и да опитаме да занимаваме сангвиничното дете през точно определени интервали от време с такива предмети, временният интерес към които е оправдан, които не заслужават човек да задържи интереса си върху тях, трябва да ги оставим да въздействат върху детето известно време, след което да му ги отнеме, за да може то да пожелае отново да ги получи . ----Тук Отново, като при флегматичното дете и в по-голяма степен ще използваме ритмичността, защото то повече от другите деца живее в ритмичната с-ма. Ритмичните повторения укрепват волята му. Вече споменах неговата нагласа към изкуството. Това е неговата душевна храна, от която не бива да го лишаваме, независимо дали му даваме да се упражнява в музикални упражнения или го натоварваме със задачата да учи стихотворения наизуст. ---- всеки ден трябва да поставяме малки задачки , които изискват съответната отговорност . Така ние ще укрепим волята му да задържа интереса си върху нещата. ----Може да използваме и това , когато разказваме увлекателна история, но това да става толкова бързо, че той да не получи възможност да вникне в ситуациите. Тогава детето само поисква да останем повече време върху дадената сцена за да си изясни картината. И по този начин то само задържа вниманието си върху нещо. 4.меланхолик /намиращият се в зародиш АЗ/ Когато човек се замисли, като че ли сангвиничният темперамент е толкова естествен за децата. Жизненост,доброта, любов, липсва тежестта на проблемите от света на възрастните! И като, че ли всяко детсво би трябвало да протича в един сангвиничен оттнък. Но това не е така. И това още ведъж показва колко различни сме ние хората още с появяването си на земята и колко малко познаваме причините за това различие. Защото, когато едно малко дете, с големи умислени и дори тъжни очи, без да има особена на пръв поглед причина за тази тъга, седи странно и тихо пред вас, дете, след което не можеш да чуеш радостни викове, смях, което седи умислено , като че ли проблемите на света са се стоварили върху раменете му, това е една много тъжна картина и за самите нас. Къде седи то вкласната стая? меланхоличното дете е предразположено към болката; , към неудоволствието; и те са заседна ли в душата му поради причината, че същностната сърцевина, душевно-духовното ,не е било в състояние да преодолее известни втвърдявания във физическото тяло и в резултат на това в организма отлагането на соли е силно и детето се чувствува тежко. Дори за повдигането на крак, или ръка, меланхоличното дете трябва да положи повече усилия, отколото другите деца, защото чувството на тежест се противопоставя на душевното намерение.Поради това детето започва да се вглежда все повече в себе си и да изпитва все по-малко радост от външния свят. Можете да си представите за момент една птичка с вързана на крака тежест. Тя разтваря крила за да полети в унисон със собствената си природа , но в същото време тежестта я дърпа надолу. По подобен начин , тежестта на физическото тяло, поради усилените телесни отлагания, проникващи в тъканите , спира полета на душата и Духа в меланхоличното дете. И какво можем да направим? 1.работа с темперамента Ако му поднесем отвън нещо весело, което му е чуждо, то ще остане безралично към това, ако му обясним, че неговият живот съвсем не е лош, то ще се почувства неразбрано и ще се затвори в себе си. . но ако му поднесем собственат си тъга или историята за нещо, което сме преживели, то ще приеме нещо , което носи и самото то. По такъв начин във вътрешността биват предизвикана ответната реакция - бива предизвикано противоположното. Изслушвайки чуждата болка ,меланхоличното дете започва изживява чуждото страдание и започва да разбира, че не само на него му е трудно. И понеже меланхоликът живее в мисловният елемент то започва да рзсъждава върху чуждите съдби . В него се пробуждат силите на съчувствието към другите и това е благословията на този темперамент, защото чрез състраданието ние можем да отидем много далече в нашето развитие. И така, меланхоличното дете е способно не само да съчувства на другите, но и да поеме ролята на изповедник. Това говори за една ранна зрялост . ---- И понеже знаем колко е важен в ученическата възраст авторитетът, който да може да бъде последван, ще се опитаме да доведем до детето-меланхолик личности, които в живота са преминали през известни изпитания, които действат и говорят, изхождайки от свои лични опитности. Детето, което има естествено влечение, поради своята специфика към скръбта трябва да усеща, че възпитателят му е познал болката от реални външни обстоятелства. ----Можем също така да издигаме пред детето пречки, които да довеждат до едно оправдано страдание . Точно тогава ще забележим как детето мобилизира своите сили и веднага след това ще открием една лека веселост в него. Защото тогава душата на детето влиза в други релси. От казаното дотук, можем да обобщим: Когато детето проявява нетраен интерес към всичко, тогава ние трябва да го определим като сангвиник. Деца, които се самовглъбяват и са склонни към дълги размишления; това са меланхоличните деца. Имаме ли обратното усещане, че децата не са заети с нещо вътрешно, но и не демонстрират външно участие, тогава имаме работа с флегматици. И Деца, които изразяват остро своята воля и буйстват са холерици.. IV Влиянието на темперамента на възрастните в/у децата Добре е човек винаги да помни, че при работата с децата най-голямо значение има вътрешното, душевното. Детето се обучава и възпитава от душа в душа и за това трябва да се стараем да имаме едно съзнателно отношение при работата си с децата. Такова трябва да бъде и нашето отношение към въпроса как ние влияем на децата около нас с нашия темперамент?!Защото е ясно, че определени черти на темперАМЕНТИТЕ могат да влияят негативно не само върху нас, но и на хората около нас. Нашият свободно проявяващ се Флегматичен темперамент може да блокира енергията на децата, които естествено в тази възраст се стремят към някаква дейност. И не само енергията, а живите сили на фантазията. Ако не се даде възможност да се разгърнат силите на фантазията и енергията те се връщат назад и това влияе затормозващо на целия организъм. При това децата съвсем естествено изпитват неудовлетворение и ако това продължи дълго е възможно да се създаде предразположеност към нервозност, неврастения в по-късните години на детето. Холеричният темперамент, проявяващ се свободно и без задръжки Може да доведе до Заекване Смущения в дишанети и кръвообръщението; Храносмилането и ВВО Сангвиничният темперамент Остава бездейни последователността в нещата, като и и целеустремеността , има опасност в децата да не се развие чувството за отговорност, да не се развият увереността в децата и твърдостта, което в последващите години може да доведе до липсата на достатъчно жизнена енергия и слабоволие От своя страна неуправляемият меланхоличен темперамент Подтиска душата на детето, а оттам И неговото свободно дишане и циркулация на кръвта, Тъй като те са свързани с душевния живот Възможно е да възникне предпоставка към по-късни сърдечно-съдови нарушения. За щастие, както в семейството, така и в училище децата се срещат и върху тяхното същество влияят различни темпераменти , оето донякъде допринася за определено равновесие. И нас ни споходи стискането. Дойде ли акото, Гого започва да се стиска и НЕ ИСКА да пусне акото... Обикновено ми казва ,че чака акото, но често, когато каже, че вече има ако, просто му е отминало и на дупето се мъдри малка топчица ако! Това може да се случи един или няколко пъти през деня. Ръцете ми вече продължително време миришат на акита. Не съм предполагала, че акото има толкова трайна миризма...
Тази сага се точи вече повече от седмица и зная, че може да продължи още доста... Няма смисъл да уточнявам, че молби и заплахи работа не вършат. Гого кандисва да седне на гърнето, само когато се е настискал и повикът за акане е минал...Всички гащи са оцапани, както и някои панталони. Започвам да давам дуфалак,и Шуслерова сол 10, но е много трудно да се въздържам да казвам каквото и да е, а да не се ядосвам просто едва успявам... Днес имаме няяякакъв напредък, след като обещах бонбон, ако Гого седне на гърнето и видя вътре ако. Само че пак имаше стискане и накрая едно мааалко ако в гърнето. Може да е вредно, но ще продължа с този стимул, да видим дали ще е ефективно. .... Абе важното е да нямаме запек. Другото е бял кахър- ще мине! Гошето започна да прави връзка между причината и следствието.
Днес бяхме на разходка, а после се наложи да отидем на напазаруваме. Татко му слезе от колата, а ние останахме вътре. докато го чакахме предложих на Гошето да "покара" колата. Въпреки, че вече му мина страстта по карането на татковата му кола, Гошето с готовност се премести на предната седалка. - ....Но, Гоше, нали помниш няма да палиш колата - припомних на Гого, като придвидиливо дръпнах ръчната спирачка, за всеки случай. Защото иначе той държи ключовете да са на таблото. А му припомням, защото веднъж така беше запалил колата ииии, добре че беше на ръчна, че иначе щяхме да скочим върху паркираната пред нас кола.... - Даааа - каза Гого. И продължи със следното обяснение, което и ме развесели и ме учуди - Гого не паи коата. Щото Гого паи гешка - поклати глава Гошето и набръчка носле - И после тати няма коа.... Ееее, това последното ме разсмя... Значи той схвана, че ако запали колата, може да направи грешка, в следствие на което татко му да остане без кола! Да! Много логичнен извод :-))))) ...Честно казано дори не зная откъде знае думата "грешка" - днес я спомена 3-4 пъти, а аз май никога не съм му я казвала. Дочул я е от някъде или от татко си... не зная. От около два месеца Гошето от време на време употребява за себе си и думичката АЗ. Но по-често все още говори за себе си като за Гого - в трето лице единствено число. Въпреки това разбирам, че вече започва да се самоопределя като личност с това Аз! Има и още нещо, което не съм споделила досега.... От как стана на може би годинка и половина внезапно Гошето започна да плаче когато му пея... Бях същисана, защото обичам да пея, пък и много му пеех от самото му раждане. При това не, не пея фалшиво! Многократно съм пробвала с най-различни песни - понякога само нацупва устни да заплаче, а друг път ревва с цяло гърло, дори когато песничките са весели!!! Не зная на какво се дължеше. Сега, когато порасна и аз подхвана някоя песничка Гошето ме спира: "Не, мамо, не пей! Гого паче!" ... До скоро! Последните две седмици Гошето научи да попява от онази чудесна песничка : "Малка къщичка се гуши..." И о, чудо!!! Пеем я двамата. и когато свършим, Гого иска още: "Пей мамо!" повтаря Гого по няколко пъти. Докато пеем показваме с ръчичики покривчето на къщата, прозорчетата, кладенчето на двора, дръвчето и Гого пее: "Нананананана" ... Също така една друга песничка за дъжда, която научихме на заниманията по музика също го очарова и припява с мен: "Кап, кап, кап, кап..." Надявам се че онзи период с плакането свърши. Сега ще експериментирам, защото за толкова време вече почти съм се отказала да пея, дори не ми идва наум да пея пред него, освен в колата когато си попявам на фона на някое парче. Тайната на смъртта Явлението смърт. Смъртта е независима променлива величина в постоянно изменящия се свят. Всички одушевени същества умират, но само човекът се определя като смъртен.
Той се определя така не само защото умира, но и защото знае, че умира, което означава, че неговото знание обхваща и смъртта. Затова човекът не остава бездеен пред смъртта, а се опитва да я победи и отхвърли, и още повече – да я обясни и осмисли. Предхристиянски възглед. Сред първобитните народи било развито вярването, че смъртта е преминаване в някаква друга форма на живот, което обикновено се изобразява със символи и образи от земния живот. В древната елинска митология смъртта се представя като брат близнак на съня, докато в Платоновата философия тялото се определя като знак1, т. е. като гроб или затвор за душата, откъдето тя се избавя чрез смъртта. Стоиците, които смятали, че в света властва абсолютен ред и че световните цикли се повтарят непрестанно, изискват пълно подчинение към съдбата и пренебрегват проблема за смъртта. Накрая, Епикур се опитва да намери избавление от страха пред смъртта, естествено, не и от самата смърт, чрез следния софистки силогизъм. Смъртта, която е „най-ужасната от всички злини", няма връзка с нас, защото, „когато нас ни има, смъртта не е настъпила, а когато настъпи, тогава нас няма да ни има"2. Свещеното Писание. Всички тези възгледи може би дават на човека възможност за някакво оптимистично разглеждане на смъртта, но те изобщо не стигат до истинската ѝ същност. Обратно, Свещеното Писание разглежда смъртта през различна призма и в него смъртта се разглежда като ужасна. Смъртта унищожава създадения „по Божий образ" човек и прекъсва общението му с Бога и с ближния. В Свещеното Писание се подчертава трагичността на смъртта, без тя да се опровергава с позоваването на безсмъртието на душата или с други второстепенни или периферни условности. Какво е смъртта и какво е отношението на Църквата към нея? Духовна и телесна смърт. Според църковното учение смъртта е преди всичко духовно явление; тя е отделяне на душата от извора на живота – Бога3. Тази смърт се появява в човека веднага след непослушанието (вж. Рим. 5:12). Телесната смърт настъпва по-късно като последица от духовната смърт. И докато духовната смърт е отделяне на душата от Бога, то телесната смърт е отделяне на душата от тялото. Установяване на смъртта. Смъртта на човека винаги е била установявана чрез прекъсването на сърдечно-дихателната функция. Това прекъсване води и до прекъсване на функционирането на мозъка. Когато понякога съвременната медицина се намесва в тези взаимосвързани функции, тя поддържа изкуствено само сърдечно-дихателната функция, за да направи възможно вземането на телесни органи от човека, които да бъдат използвани за трансплантации. Тази практика, в чиято основа лежи антропология, различна от църковната, предизвиква в църковните и други кръгове сериозни възражения, които разгледахме в главата за трансплантациите. „Приемащ и двете страни". В началото човекът не е бил нито смъртен, нито безсмъртен. Той е поставен на границата между смъртната и безсмъртната природа4 и е „приемник и на двете"5. Дори и душата на човека има не природно, а тварно безсмъртие, или, с други думи, тя не е безсмъртна сама по себе си, а е сътворена безсмъртна. Само Бог е безсмъртен по природа6, защото е саможивот и извор на живота. Природният живот, в който човекът участва, е последица от творческата енергия на Бога. Божественият живот обаче е участие в обожаващата енергия на Бога7. Усъвършенстването в този живот, което човекът е трябвало да постигне чрез пазенето на Божията заповед, т. е. чрез поддържането на участието си в Божията енергия, е осуетено чрез непослушанието. Естествена последица. Смъртта идва не като отмъщение на Бога, а като естествена последица от непослушанието. Бог е причина не на смъртта, а на живота. Като прекъсване на връзката с Бога непослушанието на човека обаче довело до смъртта. Като всезнаещ, Бог изначално е знаел, че човекът е щял да прояви непослушание, но непослушанието се дължи не на Божието предзнание, а на човешката свобода8. Ако някой се запита защо Бог не е сътворил човека изначално добродетелен, а е допуснал да съгреши, той все едно пита защо го е сътворил разумен и самовластен. Нима е трябвало още несъществуващата порочност на човека да попречи на Божията благост да го създаде разумен и самовластен9? Ако човекът не би могъл да стане зъл, той не би могъл да стане и добър10. Непослушанието го отчуждава от извора на живота и го довежда до духовна смърт. Светоотеческото предание определя настъпилата като последица от духовната смърт телесна смърт като Божие благодеяние към човека, за да не остане злото безсмъртно11. Животът като пътуване към смъртта. Животът на падналия човек е неразривно свързан със смъртта. Неговият собствен живот е пътуване към смъртта. Човекът може да прекъсне това пътуване само ако умре. От друга страна, смъртта се явява не само в края на това пътуване, а и през цялото му протежение. Животът е пътуване, което се изпълва с повторението на много отделни случаи на смърт12. Човешката дейност се проявява като постоянна и многостранна борба срещу смъртта. Смъртта се преплита и съпътства живота и дейността на човека и това явление предизвиква екзистенциална тревога. Смисълът на смъртта. Човекът е същество, което е ограничено и предопределено да умре. Смъртта е непрестанна заплаха и последен етап от неговия живот. Смисълът на живота е неразривно свързан със смисъла на смъртта и затова животът се разглежда правилно, когато обхваща и смъртта. Когато смисълът на живота не включва и смъртта, той остава неопределен и се изгубва. В този случай като последен етап от живота смъртта разрушава целия му предишен смисъл и го прави безцелен и безсмислен. За да се осмисли животът, трябва да се осмисли смъртта. Само когато смъртта се припознае и се оцени достойно като последен етап от живота, тогава може да се оцени достойно и самият живот. Това достойно оценяване се открива в Бога, Който не е „Бог на мъртви, а на живи" (Мат. 22:32). Помненето на смъртта. Изследването на смъртта не е отрицателен, а плодотворен духовен труд, който води човека до бодърстване и вразумяване. Платон определя философията като изследване на смъртта13. Естествено, този възглед на Платон има непосредствена връзка с антропологичните предпоставки на учението му, които съществено се различават от християнските предпоставки. В Църквата смъртта се поставя в различна перспектива и отношението към нея получава друго съдържание. Като напомня за предстоящата Си смърт, Христос подтиква слушателите Си към покаяние и подготовка за вечния живот (вж. Лук. 12:16–21; 16:19 сл.). Помненето на смъртта е съществен елемент от аскетическото, както и въобще от християнското предание. Вярващият трябва да гледа и да използва всеки един ден и всяка една нощ като последни от своя живот14. Това му помага постоянно да мисли и да действа като смъртен човек, който осъзнава своята смъртност. С други думи, това му помага да мисли и да действа правилно. По този начин вярващият „изпреварва природата чрез гномичната си воля, доброволно ставайки мъртъв за този свят"15. Без помненето на смъртта човекът не може да стигне до истината за живота. Божий дар. Помненето на смъртта не е просто припомняне на смъртността, а особено духовно състояние, което започва, когато човекът осъзнае краткостта на земния живот, и се развива в дълбоко усещане за тлението и преходността на всички неща от този свят.16 Помненето на смъртта очиства ума, откъсва човека от светските мисли и житейските грижи и го води към Христовата светлина, чрез което става възможна и безгреховността. Всъщност помненето на смъртта е Божий дар, който въпреки отрицателната си форма изправя човека пред вечността.17 Желание за смърт. Свети апостол Павел преживява помненето на смъртта като „сдържане" или привличане от желанието да умре и да се съедини с Христос.18 Свети Василий Велики също отбелязва, че за светия човек е характерно да „бърза" „към другия живот"19. Глаголът „ἐπείγοµαι" ('бързам') присъства и в последованието на Опелото, за да изрази начина, по който християнинът върви към гроба20. Привличането от желанието за смърт, както и „бързането" в пътуването към гроба са израз на харизматични състояния, които съответстват на благодатния характер на смъртта в Христос. Освен помненето на смъртта, което е Божий дар, още по-голям дар е самата смърт в Христос, защото тя води до най-голямата победа, т. е. до победата над най-големия враг на човека – до победата над смъртта. Критерий за нещата. Смъртта е най-сигурното средство, с което могат да се посрещнат изкушенията и да се изпитат човешките неща. Ако при нападението на изкушението човекът помни смъртта, той лесно може да го победи. От друга страна, нещата, които са безсилни пред лицето на смъртта, са суетни21. Когато любовта – най-висшата християнска добродетел – е безсилна пред смъртта, тя е изкуствена или, най-малкото, несъвършена. Любовта е съвършена и истинска само когато е по-силна от смъртта. Затова, когато любовта се изпита чрез смъртта в земния живот, тя побеждава смъртта във вечността и прави човека способен за „непоколебимото царство"22 (вж. Евр. 12:28). Премълчаването на смъртта. Човекът обаче иска да забрави смъртта и се опитва да избегне всяка мисъл или всеки разговор за нея. Особено съвременният човек, който живее сред шума и анонимността на глобализираното общество, се отчуждава и забравя своята природа и границите на живота си. Той се намира под постоянната заплаха от изчезване, но старателно избягва непосредственото решаване на проблема със смъртта и възлага грижата си на науката. Той дори подхранва наивното схващане, че чрез науката може да предотврати смъртта. Науката обаче не само не може да реши този проблем, но и често допринася за по-нататъшното му усложняване. Като създава впечатлението за непрестанен прогрес, тя увлича човека в безкрайни търсения на нови неща и лишава смъртта от всякакъв смисъл. Този, който се съсредоточава върху прог-реса, винаги гледа към възможността за някакъв по-голям прогрес. Когато обаче умира, той не стига до върха, защото върхът се пренася в безкрайността23. По този начин човекът остава постоянно неудовлетворен и неподготвен за смъртта, която е трагичен завършек за него. Нуждата от възпитание. Въпреки че смъртта е била изтласкана от човека и се е превърнала в табу, сексуалност-та, от друга страна, която по-рано е била разглеждана като табу, се е наложила и е станала обществено достояние. Така заглушаването на тайната на смъртта е било компенсирано с оповестяването на тайната на живота. Едновременно с това много често се говори за сексуално възпитание, като в същото време изцяло се загърбва нуждата от възпитание по отношение на смъртта. Това явление подхранва болестни състояния. По-специално изолирането на детето от процеса на смъртта на любими хора създава много сериозни душевни травми24. Затова са нужни сериозна подготовка и възпитание. Институционални пречки. В нашата епоха премълчаването на смъртта и отхвърлянето на помненето ѝ имат и институционални опори. Социалният живот е организиран по начин, който скрива смъртта. По-рано хората са имали по-голям опит от смъртта, защото в рамките на голямото патриархално семейство те я виждали в своите сродници. Днес нещата стоят по различен начин. Големите семейства вече не съществуват, а децата не посрещат отблизо смъртта на своите близки и нямат непосредствен опит от нея, който спомага за изследването и помненето ѝ. Освен това във всички индустриално развити страни хората в голямото си мнозинство умират далеч от дома и близките си в болници или в клиники. Особено чрез прилаганите спрямо тях многобройни медицинско-лекарствени грижи и превенции те още повече се изолират от естествената си среда25. Така смъртта се откъсва от всекидневния опит. Освен това болниците са места за лечение и тези, които се лекуват в тях, очакват възстановяването на своето здраве. Дори много болни, които са на прага на смъртта, обикновено заявяват, че се чувстват по-добре, за да се настроят към прилаганата терапевтична процедура26. Смъртта системно се заобикаля или се скрива, защото се намира извън целите на болницата и оказва психологическо влияние върху болните. Раздяла и погребение. Начинът, по който функционира съвременното общество, насочва грижата за тези, които са на прага на смъртта, и за починалите към професионално специализирани лица, като все повече ги отдалечава от тяхната социална среда. Ангажираните с умиращите или с починалите, които трябва да бъдат погребани, обикновено са професионалисти, нямащи никаква особена връзка с тях. От друга страна, роднините, които е естествено да вземат по-интензивно участие в съответните процедури, обикновено остават настрана. По този начин се губи смисълът на „погребението" като последна грижа за отиващия си близък човек. В същото време процесът на смъртта и самата смърт се отдалечават от социалния живот, а човекът, който умира, остава пред смъртта сам със самия себе си. Други фактори. Към факторите, които влияят благоприятно върху отхвърлянето на помненето на смъртта, трябва още да се добавят декорацията на починалите и на погребението, както и избягването на употребата на имена и неща, свързани със смъртта. Начинът, по който мъртвите се показват или се скриват, както и процедурите, които се следват при тяхното погребение, са опит за скриване на смъртта. Трябва обаче да се отбележи, че в дълбочината на това поведение се крие някакво суеверие. С други думи, вярва се, че ако смъртта престане да се забелязва или да се споменава, тя ще престане да съществува. От друга страна, това суеверие става причина за масовото прибягване до астрологията, магията и парапсихологията.27 Накрая, модерните средства, които съвременният човек използва, за да отхвърли помненето и страха от смъртта, са постиженията и очертаваните перспективи на науката и технологията. Присажданията на органи от човешкото тяло, замразяването на органи или на живи организми, увеличаването на средната възраст на живота, клонирането и т. н. се използват като средства за „стерилизация" на живота от „болестта" на смъртта и за отдалечаване от мисълта и страха от нея. Танатология. Паралелно с това от 70-те години на ХХ в. се появи удивителен интерес към научния подход към смъртта. Плод на този интерес е публикуването на множес-тво изследвания, свързани със смъртта, и създаването на нов клон на науката – танатология. Този интерес е естествен не само защото почти всеки ден съвременният човек вижда по телевизията масови или насилствени случаи на смърт – във войни, престъпления или нещастни случаи, – но и защото обществото, в което той живее, е по-застаряло от предходните поради увеличаването на средната възраст на живота28. Този подход към смъртта обаче е свързан повече с информирането и любопитството по този въпрос и по-малко с екзистенциалния интерес, характерен за известните философи от предходните десетилетия. Екзистенциалистки позиции. Според Сартър смъртта разкрива отсъствието на смисъл в живота. Ако ние трябва да умрем, животът ни няма смисъл, защото проблемите в него не намират никакво решение и самото значение на проблемите остава неопределено29. Животът обаче, както отбелязва Бердяев, „е благороден само защото в него съществува смърт, съществува край, който свидетелства, че човекът е предназначен за друг, висш живот. Ако нямаше смърт и край, животът би бил унизен и безсмислен. Смисълът никога не се разкрива в безкрайното време, смисълът лежи във вечността. Но между живота във времето и живота във вечността се простира бездна, която може да се преодолее само чрез смъртта, само чрез ужаса на разрива"30. С обикновеното посещение на някое гробище човекът получава подкрепа, за да победи дребните неща в живота, да придобие по-пълно и по-истинско съзнание за съществуването си или дори да разреши острите проблеми, които го измъчват. Екзистенциалисткият философ Хайдегер отбелязва, че сред земните неща човекът рискува да забрави истинското си битие. Когато обаче размисли за смъртта, той разбира по-добре себе си и се издига над условността. Човекът може да разбере и да живее правилно живота само чрез присъствието на хоризонта на смъртта. Почти същата е и позицията на К. Ясперс. Според него смъртта е „гранична ситуация", в която човекът може да придобие истинско съзнание за себе си и да надмогне всекидневието31. „Слънцето на смъртта". Има едно „слънце на смъртта", което предлага на човека уникалната възможност да разглежда живота през призмата на прекъсването на пребиваването си в света. Естествено е всеки един начин, по който животът се разглежда, да влиза в перспективата на по-нататъшното му поддържане. Само смъртта дава възможност за разглеждане на живота извън тази перспектива. Затова и животът, който се разглежда през призмата на смъртта, получава изцяло друг смисъл. В крайна сметка човекът е безсилен да схване смисъла на живота, тъй като е безсилен да схване и смисъла на своя личен край. Този смисъл не се доближава дори насън, макар и някой да сънува тленните си останки. Този, който сънува или си въобразява, че е мъртъв, продължава да съществува като субект на своя сън или на фантазията си.32 От друга страна, съответният опит, който човек може да има, като помни смъртта на други хора, помага за по-цялостния поглед към живота. Напротив, доброволното отхвърляне на мисълта за смъртта лишава човека от възможността да погледне на живота от тази уникална и автентична за него гледна точка33 и създава сериозни проблеми, които се превръщат в източници на тревоги и стрес. Смърт и грях. Въпреки че човекът е призван да се учи от смъртта и да съкруши причината за нея – греха, в действителност става обратното. Смъртта създава нуждата от самосъхранение, култивира користолюбието и води до грях. Чрез греха тя разпростира своята власт върху всички хора (вж. Рим. 5:12). Подчиняването на смъртта води до подчиняване на греха. От друга страна, освобождаването на човека от греха, както и нравственото му обновяване, не е възможно без онтологичното обновяване, т. е. без освобождаването от смъртта. Християнинът може да победи греха, защото може да победи смъртта, и това става чрез силата на Христовите Възкресение и живот.34 Истинският живот. Христос е животът и възкресението на света. Общението с Христос освобождава от страха от смъртта и дарува вечен живот (вж. Иоан 11:25–26). Страшна е само духовната смърт, т. е. прекъсването на общението с Христос. Без духовната смърт телесната смърт губи трагичния си характер и се превръща в мост, който води „от скръбното към благотворното и сърдечното"35. Освен това смъртта релативизира всяка светска ценност, докато нейното помнене освобождава от множеството излишни грижи и задушаващи условности. Христос обаче е не само животът, но и истината. Той възстановява света от „забравата", в която го е хвърлило отделянето от Бога, т. е. смъртта. Смъртта е противопоставяне не само на живота, но и на истината. Свети Игнатий Богоносец казва, че тези, които се отричат от Христос, са застъпници „по-скоро на смъртта, отколкото на истината"36. Той отбелязва също, че Христос не е просто „живеене", а „истинското живеене" или „истинският живот" на човеците37. Истинският живот не е биологичният живот, а животът на личността, която открива отношението с Бога. От друга страна, Възкресението не е връщане към биологичната индивидуалност, а възстановяване на личността и на истинското общение на личностите в Царството Божие. Дело на божествената справедливост. Характерно е, че смъртта на човека не се заобикаля, нито се отхвърля от Божието всемогъщество, а се премахва чрез Божията справедливост. Силата на Възкресението се проявява след възтържествуването на справедливостта. Несправедливата смърт на безгрешния Христос премахва смъртта, настъпила като справедлива последица от греха, т. е. от отделянето от Извора на живота. По този начин спасението на човека от смъртта, както впрочем и всяко едно Божие дело, се извършва като дело на справедливостта38. Краят на властта на смъртта. Смъртта властва в пространството и времето чрез силата на греха. Но като пази Божиите заповеди чрез благодатта на Светия Дух, християнинът побеждава греха и смъртта. Така той превъзмогва ограниченията на пространството и времето и влиза във вечното „сега" на присъствието на Бога. Краят на неговия земен живот не е край на живота, не е смърт. Напротив, краят е избавянето от смъртта и освобождаването от властта на смъртта39. Разбира се, доколкото пребивава в света, човекът не престава да бъде нападан от дявола и греха, но когато отблъсне нападенията и върви по Христовия път, той не се страхува от смъртта. Преживявания след смъртта. През последните десетилетия се говори много за посмъртни или, според други, смъртни преживявания. Още Платон в „Държавата" описва подробно преживяванията на човек, който паднал на бойното поле и трябвало да бъде погребан, но в последния момент се съживил40. Подобни примери се споменават и в християнските съчинения. В „Лествицата" на преп. Йоан Лествичник се говори за монах, който бил ленив в духовния живот, но се разболял тежко, изпаднал в клинична смърт и бил като мъртъв за един час. Когато се върнал към живота, поискал стоящите близо до него веднага да се отдалечат, зазидал вратата на килията си и останал затворен за двайсет години, без да говори с никого и без да яде или пие друго, освен сух хляб и вода. Към края на живота му отворили вратата на килията и го помолили да каже нещо. Той обаче казал само това: „Съгласете се – никой, носещ спомена за смъртта, някога ще погреши"41. Освен това в текст, публикуван за пръв път в Москва в края на ХІХ в., се описват преживяванията на руснак, който се оказал в състояние на клинична смърт и се върнал към живота42. Опитно проучване. Тази тема отново става актуална главно след публикацията на систематично изследване от психиатъра Р. Муди върху повече от сто души, за които се смятало, че са били в клинична смърт и са се върнали към живот43. В това изследване се описват подробно преживяванията на хора, които почувствали как излизат от физическите си тела и преминават в някакво напълно различно състояние. Най-известна в изследването на този проблем е Елизабет Кюблер-Рос44, а в Гърция тази тема е разгледана от В. Папатеодору, директор на клиника, имащ окултистки нагласи45. Подобни описания са направени и от холандски учени в британското медицинско списание „Лансет". Характерни са сходствата, които съществуват при тези преживявания, както и дълбоките нравствени промени, които настъпват в тези лица вследствие на тях. Общи белези на тези преживявания са усещането за отделяне от тялото, извънтелесното преживяване на душата, преминаването през тъмен тунел, който води към светло място, моменталната ретроспекция на личния живот, срещата с близки хора, които са напуснали живота и т. н.46 Важно изследване на тази тема от православна гледна точка прави о. Серафим Роуз47. Би било добре обаче тази тема да се изследва и коментира повече и по-подробно в богословски аспект. Източник: http://www.hristiqni.com/knigi/1291-tainata-na-smartta#ixzz2Vt5zAxp7 Дааа, ама как? Напоследък много се интересувам от образованието в ранна възраст. Губя ужасно много време да се ровя, да чета, в интернет има страшно много информация. И в същото време тя не е изчерпателна. Дори да откриеш нещо полезно, то пак много не ти върши работа, защото не е описано подробно или трябва да се ровичкаш твърде дълго за да откриеш съществени допълнения към основата. Продължавам да търся информация относно това как да научим детето да чете в ранна възраст. Не съм се спряла на окончателен вариант, който да е удобен и за мен, и да е интересен за Гого. Съответно нищо по-активно не съм предприела, за да го науча да чете. Но се подготвям за това. Купих само една игра - Сричките , която се оказа доста интересна за него. Днес за първи път играхме, и ми се стори че схваща идеята. За сега ще карам с нея, а после ще приложа по-систематичен подход. Към момента го уча и да брои. Може вече добре да брои до десет, но познава цифрите само до 5 мисля. Важното е, че му е интересно да си играем на цифри и на букви и всякакви подобни неща... Преди време бях купила едни игри от Продавалника, които ми привлякоха вниманието, и вчера реших да извадя една МЕМО на Равенсбург. Характерното е ,че картите не са от картон а са всъщност текстилни възглавнички с много красиви картинки на тема Фермата - прекрасно за Гого, който обича животните. И така - изкарах играта. Картите са 24 на брой, но аз реших да играем само с няколко двойки. Овен това промених условията на играта - няма да играем двамата, защото така Гого трудно ще схавне. Направих следното: наредих 4 броя карти една по една, като му давах няколко секунди да види картинката добре. След като наредих всички картинки го поптиха дали ги е запомнил. Отговори с ДА и тогава ги обърнах с лицето надолу. После взех двойниците им. Показах му една карта с конче: - Гого, помниш ли къде се е скрило кончето? А го намери? За моя голяма изненада Гого обърна точно картата с кончето. - Браво Гошенце! Амииии можеш ли да се сетиш къде еееее.... трактора? Гого мисли мисли и отваря друга карта... грешка! - Нееее, не е там!! Я пак помисли? Къде е? - оставяме грешната карта отново с лицето надолу и Гого се замисля за миг, после отваря друга карта. - Браво Гого! Чудесно се справяш! Супер! - отгатнал е... И така играхме 4-5 игри, като пробвах да сменям броя на картите. При 6 броя вече се затруднява. ПРи 5 ги познава от първия път в около 50-60 % от случаите. Ако са 4 познава от първия път 80 % приблизително. Днес играхме два пъти - веднъж сутринта и веднъж преди лягане - по няколко игри. Много съм доволна, че съм направила такава успешна покупка. Ето я нашата МЕМО: Иначе планирам разместване у дома. Трябва ми етажерка, на която да подредя играчките на Гого. За сега повечето коли и други играчки са в щайги. Ноооо, не ми допада - подреден хаос. Другите кутии с игри са тук-там, където намеря място. Но лошото е, че той не ги вижда и се налага аз да му ги предлагам. Искам всичко да е подредено и наредено на етажерки, така че да може да са му пред очите и той сам да избира с какво да играе. Така е по метода Монтесори и намирам, че наистина за детето е по-добре. Защото инициативата по този начин е в него, а иначе е у мен, въпреки че той иска да играе. Харесала съм едно -две неща. Не е лесно да се избере предвид малкото място у дома. Но съм намерила една етажерка - ТЕЛСКОПИК, който се разгъва и сгъва на дължина, и освен това може да се сложи под ъгъл. Тоест мога максимално да използвам пространството с нея. Смятам да я купя. Ще пусна снимки като се подредим, но няма да е по-рано от месец.
Друго интересно покрай нас - купих книжка с Библейски истории за най-малките. Пробвах да му ги разказвам по картинките. Всъщност там има и текст, но ми се струва, че той е мааалко скучен, затова хем чета, хем помагам на текста, като го разкрасявам с допълнения, жестове и звуци. На Гошката много му хареса. Той по начало харесваше историята за Ной. Но покрай новата книжка научи много други истории. Например за Давид и Голиат. Описах му колко голям и страшен е бил Голиат. Как Давид е бил млад, красив и умен като Гошето, и как с една прашка успял да убие Голиат. Гого така се впечатли, че искаше да му я разказвам няколко пъти. След като спряхме да четем аз си вършех нещо друго и гледам - по едно време Гого започна да се търкаля по земята - вдига крачета, търкаля се, пада... - Гого, какво правиш бе мамо? - питам аз. А той: - Ами.... мамо.... Гоят така пада! - Кой, Голията ли? - Да, Гоят така пада, мамо! Така се разсмях! Голият така падал!!!! Как му дойде на ум! А аз не съм му показвала как е падал Голият - това си е негова трактовка! Като се прибра Сашо помолих Гого да покаже на татко си как падал Голият - смяхме се и голяма веселба падна. Другата интересна история за Гого беше тази за пророка Йона, който трябвало да отиде в Ниневия, за да разкаже на хората там за Бог. Обаче не му се искало, и затова тръгнал точно в обратната посока, качил се на кораб и отплавал. Обаче настанала голяяяяма буря (тук показвам вълните, клатейки ръце и глава, и духам с уста като вятър, а Гошето гледа със зяпнала уста ) и понеже станало ясно, че всичко е заради него, го хвърлили в морето, където една огроооомна риба го погълнала.. Тогава Йона съжалил задето не се покори на Бога и тогава Бог заповядал на рибата да го изплюе на брега, а Йона отишъл и казал но хората в Ниневия за Бога. По-късно след обяд се боричкахме на спалнята с него и играхме на буря. Аз лягам по гръб и вдигам крака, той стъпва на корема ми като на лодка и се хваща за стъпалата на краката ми, а аз го разклащам на всички страни като имитирам вълни и шум от вятър, а накрая го засилвам и той пада на една страна, както Йона паднал в морето.... Голяма забава беше! А вече го търсят и момичетата. Кака Софи и кака Йони вече два пъти идват, звънят отдолу на звънеца и питат със сладки гласчета: - Лельо Биси, Гошето ще излезе ли да играе? Днес разказах това на Сашо докато вечеряхме, а той се разсмя и каза: - Започва се! - и се смяхме. Ето така си прекарваме дните... |
Categories
All
Archives
November 2016
|