Току-що получих едно послание и съм силно развълнувана.
Моя скъпа приятелка, която за жалост е далеч от България имаше наскоро рожден ден. В суматохата покрай Велик ден пропуснах да я поздравя и го направих едва вчера. Ани - моята приятелка от ученическите години, живее в САЩ. Щастливо омъжена, за жалост тя не успя да забременее въпреки трите опита инвитро, които направи в България. Със съпруга си тя често пътува и ходи на разни места по света. Понякога й завиждам, защото много ми се иска да пътешествам. Мечтая си да отида на разни интересни места по света и да видя красотата на Божието творение... Ето какво й писах по случай рождения й ден: "Скъпа Аничка, Честит Рожден Ден! С голямо закъснение те привествам и ти пожелавам да бъдеш много щастлива и да обиколиш света и заради мен! Обичам те, макар че тази година пропуснах да те помздравя на РД, понеже подготвях програма за Великден в църквата и се бях бъгнала :-) Поздрави на Марк!.....Често си мисля за тебе защото всеки ден минаваме покрай майка ти. Понякога я виждам на терасата и дори на Гого му я показвам: "Това е на Анито майка й", а той : "На коя Ани?" "На Анюта, казва му, на нашето Ани!..." Отговора, който получих от моята Аничка ме разтърси: "Благодаря ти, Бисе! Знам, че не си ме забравила и че ме обичаш! :-) Знам, колко си заета и явно ще си все по-заета и в бъдеще...Продължавам да чета блога ти и ти желая да успееш с второто инвитро! Успей и заради мен! Прегръщам те!" УСПЕЙ И ЗАРАДИ МЕН! Тези думи докоснаха нещо дълбоко в мен. Докато пиша в момента и ги преповтарям на ум плача...ОТ очите ми текат сълзи, подсмърчам и вътре в мен нещо се случва. УСПЕЙ И ЗАРАДИ МЕН!.... След прегледа при доктор Димов и след като започнах да пия Трисегуенс-а, изведнъж реалността на този втори опит ме стресна. Въпреки мизерните 3 % вероятност за забременяване, които той ми предсказа, аз имам чувството, че опитам ли - ще забременея! Изведнъж си представих как ще живея с още едно бебе у дома. На 46 съм, няма кой да ми помага, Сашо е на работа цял ден... Как ще ходя до магазина, как ще ми стигат физическите сили да върша всичко, как ще тичам с бебето по ангажиментите с Гого... изобщо ще се справя ли?... Първата вечер след като пих лекарството, споделих всичко това със Сашо и естествено той ме успокои че ще вземем някоя жена да ми помага. Но нещата не са така прости, защото освен физически е нужен и психически ресурс....Бях силно разколебана. Дори изведнъж желанието ми да направя втори опит почти се изпари. Тази сутрин, когато получих посланието на Аничка усетих нещо да се раздвижва в мен. Усетих нейните думи, като думите на толкова много жени - приятелки, познати и непознати, отправени към мен: УСПЕЙ И ЗАРАДИ МЕН! УСПЕЙ И ЗАРАДИ МЕН! Преживяла съм дългите години безплодие. Зная през какво преминават толкова много жени. Вътрешния тормоз, неудовлетворението, срама, чувството за недостатъчност, страховете... Мога ли да се откажа сега, когато имам последен шанс? УСПЕЙ И ЗАРАДИ МЕН! Думите на Аничка бяха като таран в духа ми. Те пробиха над всичките ми притеснения... И усетих силата им, която се превърна в мисия. ДА УСПЕЯ ЗАРАДИ НЕЯ! ДА успея заради всички други, които искат и се опитват, но не успяват!... УСПЕЙ И ЗАРАДИ МЕН! ЩЕ успея Аничка! Ще успея! ПРЕГРЪЩАМ ТЕ!
0 Comments
Лятото хвърчи. С такива темпове се движи, че не успявам да го догоня. От средата на юли до към края на август тук е някаква въртележка. Идват и си отиват приятели, роднини и познати от близо и далеч. Почти всеки ден или всяка вечер сме някъде до късно. Не успявам дори да готвя вече. Хладилника ни е пълен с пресни домати, краставици и тиквички, но ние гризем някъде пържена цаца с бира :-)) Освен всичко друго, правя ремонт на мазето, а в качеството си на домоуправител започвам и ремонт на входа. Работата по фирмата ни върви.... Иииии се чудя как да насмогвам.... Каня се да си купя електроннен четец за книги, за да мога докато сме навън да използвам времето да чета, понеже иначе у дома не разполагам с много време.
За Гого е прекрасно - пълно с нови или стари приятели, пълно с нови преживявания. Времето му се дели на три: вчера, сега и утре. Всичко, което се е случило преди е "вчера". - Мамо помниш ли вчера когато.... - ме пита той за нещо, случило се педи месец или преди няколко дни например. За него думата ДНЕС нищо не значи. Настоящето е само СЕГА. Ако нещо не става СЕГА, то е в някакво необозримо, хипотетично време, което не се знае дали ще настъпи. Важно е само СЕГА-то. А за УТРЕ да не говорим. Опитвам се да си представя да съм на негово място. Колко ли дълго е това "след няколко ни" например? Нито може да си ги представи точно, нито пък да знае кога е това "след няколко дни"... Напоследък както казах прекарваме цялото си време навън, с изключение на обедите, когато се прибираме за сън. Все още спи по два часа на ден наобяд. Аз също се възползвам да почина и да се насладя на тишината, лишена от непрекъснатото "Мамо,.... мамо, ...... МАМО?.... МАМОООО!!!!" Наскоро Гого направи много нови за него неща: къпане в морето с топене на главата, качване на скоростното влакче, на бънджито, на скейтборд... МНого емоции и вълнения. Хубаво е лятото. МНогопо-хубаво от зимата, макар че вече и лятото не ме вълнува особено. В последно време все ми е тясно. Тясно на душата, тясно на ума, тясна ми е Варна.... Колкото до Варна - вече ми прилича на едно голямо село - три на три километра. Толкова й е централната част. Скучно ми е тук, дори ми е досадно. Прилича ми на стара дреха, която някога е била красива, нова, носела е настроение и е било приятно да я обличаш. Но вече е поостарял, протъркала се е, овехтяла е и ти е досадно да я носиш. Дори приятните емоции , свързани с нея вече са избледнели.... Честно, чувствам се в клетка. Мечтая си да имам работа, която да мога да върша през интернет. Да не се налага да съм закотвена тук. Мъжа ми също да може да пътува. И да можем да пътуваме. Искам да отида в различни страни, да поживея на различни места, да опозная различни култури. Ако си мечтая за нещо - то е това! Да се махна от тук. Може би не завинаги, но поне за дълго време. Не, не искам да имигрирам, за да се закотвя за друго място, което рано или късно ще ми омръзне. Зная ли къде ще попадна? Но виж, да можех да пътувам - това би било прекрасно! Да, това май е единственото, за което си мечтая. От време на време само. Много е лошо да нямаш мечти. А ежедневието така ме обсебва и притиска, българската действителност така ме подтиска че не ми оставя място за полети на въображението. Питах онзи ден Сашо за какво си мечтае. И той не си мечтае много. Даже май никак.... Казва ви, не е добре това. Няма ли мечти, няма стремежи, няма и придвижване към тях. Липсата на мечти говори само за едно - главата ти е натикана в асфалта - така, че не можеш да вдигнеш поглед нагоре. Не, не е добре това. Иска ми се да си мечтая повече. Но лошото е, че не се сещам за какво...Изглежда имам нужда от промяна. Трябва да съборя някоя стена, да прекрача някоя граница, да премина някое отвъд! Имам нужда от нещо, което да ме развълнува, от нов порив, от ново задвижване.... Бракът е "уникален съюз между един мъж и една жена", пише в конституцията. Днес много хора смятат че от брака нямало смисъл, защото той не променял нищо - или се обичате или не.
Но дали това е така? Да вземем едни бизнес отношения - все едно ли е дали две фирми например ще имат устна договорка за определена сделка или ще имат подписан договор? Ако договорът не беше от значение големите адвокатски къщи нямаше да пишат договори от по стотици страници. С този договор страните се АНГАЖИРАТ с определени задължения и права, и уговарят определени ползи, които ще получат при изпълнение на договорните условия.... Да приемем, че брака формално е вид договор. (Макар че бракът е всъщност много повече от договор. Той е завет, нещо като вечно обещание и сърдечно посвещение на другия....също както човек се посвещава на детето си, когато го роди. Дори детето ви да ви разочарова, не го изоставяте и не се отказвате от него, нали?)... Но нека да погледнем на брака само дори само като на договор. Когато го сключваш ти заявяваш желанието и решението си да прекараш остатъка от живота си с определен човек (от противоположния пол). С брачния договор обещаваш, че ще споделяш всичко материално, което придобиваш с партньора си; че ще полагаш грижи за него дори когато той (партньора ти) вече не е така здрав или красив, както по времето на сключване на договора. Подписвайки, гарантираш, че ще направиш всичко възможно за добруването на партньора си като положиш всички усилия за това и заявяваш готовност да претърпиш известни неудобства или дори щети заради партньора и децата си. Обещаваш тези неща по отношения на другия. А той ги обещава по отношение на теб. Двете страни поемат ангажименти едни към други, обвързват се в дългосрочен (да не казвам вечен) план. Бракът е валиден само, ако се сключи законно, според правилата на страната, в която се живее. Не може да се каже че понеже двама души са решили да живеят под един покрив, те са женени. Защото от тяхната връзка не произтичат задълженията и последствията, които произтичат от един законно сключен брак. Така че да сключиш брак не е само "да живеем заедно". А е подписване на договор между двете страни, от който произтичат съответните последствия. Ето защо хората не искат да се женят. Преструват се, че е все тая. Но всъщност леко лицемерстват един пред друг. Защото много добре разбират и осъзнават, че бракът е договор, ангажимент към друго човешко същество (и същества, ако има деца), а те не желаят да се ангажират. Предпочитат просто да се възползват. От другия. Както казваше един известен мобилен оператор:"Само връзка, без обвързване". В днешно време е много лесно да не държиш на думата си. Не сключваш договор, получаваш услуга или стока и не плащаш. И дори не губиш репутацията си, напротив, може да те считат за "играч" или "тарикат". Дадената дума и лоялността вече нямат стойност. Затова и договора има силата и стойността да гарантира и запази това, за което е сключен. И каквото и да си говорим е много по-трудно да събориш един брак, отколкото една връзка. Защото бракът е институция. И да, любовта не е подвластна на закони. Никой не може да заповядва на човешкото сърце. Но какво е любовта? Дали е само страст? Дали е само секс? ... Ако беше така колкото повече човек остарява толкова по-малко би трябвало да обича. На практика става обратното. Човек в началото обича родителите си, после заобичва партньора си, после децата си, после внуците си.... Тоест любовта ни става повече, по-дълбока и може би по-всеотдайна... Защото с годините материалните неща започват да губят стойността си, а нематериалните я увеличават. И бракът има за цел да опази в цялост именно тези истински и стойностни неща. ... А любовта не е само страст, но тя се задълбочава с грижата , която полагаме за другия. (Спомнете си какво означаваше "да опитомиш" според малкия принц...) Защото изпепеляващата страст отминава (това е доказано и на биологично ниво), но любовта, онова чувство, което те кара да мислиш за другия, когато го няма, да правиш неща за него остава... Искам да ви споделя нещо важно за мен.Майчинството има върху ми невероятно положителен ефект.
Установявам, че съм станала много по-.... уверена в себе си. (Иска ми се да използвам по-силна дума, но ми се струва че УВЕРЕНА в СЕБЕ СИ е най-точния израз, защото е най-всеобхватен) Гого е отличен треньор за волята и решителността ми.... Сега ми е много по-лесно отпреди да отстоявам НЕ-то си. Когато го кажа имам вътрешна сила да го отстоявам. Успявам да отстоявам веднъж взетите от мен решения, без да се колебая. Преди ми се случваше често да се колебая дали съм взела правилно решение и често изпитвах вина за това, какво решение съм взела. Сега много по-бързо решавам и съм много по-уверена да държа на думите си, независимо какво става. Преди се поддавах по-лесно на манипулации. Беше ми трудно да изисквам от другите да направят нещо, дори когато служебните ми задължения го изискваха. (Правех го де, но вътрешно изпитвах дискомфорт). Някакси все ми се струваше, че искам твърде много от тях или че искайки от тях, аз не давам достатъчно (колкото и да се раздавах)...Често изпитвах комплекс за вина, че ми се е случило да съм в позиция да налагам нещо на някого или да му нареждам какво да прави... А сега... сега като че ли този комплекс почти се е стопил. Напомня ми за себе си, но с едно тъъънко гласче, не с онзи бас-баритон отпреди! Не изпитвам и угризения, и вина от това, че съм решила нещо по определен начин! Може би от значение е и факта, че преди да имам дете се чувствах почти инвалид. Аз си бях в неравностойно положение! Не мога да забременея - това винаги ме е карало да се чувствам недостатъчна, неуверена, неспособна...Подсилваше най-лошите черти в характера ми... Не че сега съм винаги съвсем категорична, но когато се колебая казвам на Гого или на други хора: "Дай ми малко време, нека да помисля и ще ти отговоря!" После когато дам отговора си, той е премислен и имам силата да го отстоявам! Тази увереност и вътрешна сила са прекрасни! Усещането за вътрешна опора е върха! Наистина! Майчинството ме освободи! За моя голяма радост и облекчение най-накрая има промяна в бащинството на Сашо.
Бях доста отчаяна, както знаете, защото след като бяхме прекрасна двойка толкова години се оказа, че имаме проблеми следкато се роди Гого. Просто Сашето не знаеше как да се занимава с Гого. Мисля, че не му беше интересно от една страна, а от друга страна не знаеше какво да прави с него. Е, едни 10-15 минути все нещо ще се намери, но после наставаше скука и Сашо се заемаше с нещо друго, а Гошето пак при мене тичаше, което естествено ме изнервяше. Като добавим и факта, че Гого не се отделяше от мен... ми идваше в повечко. Дълго време така се ядосвах на Сашо,затова че цялата тежест по занимаването с Гого е изцяло върху мен, че избухвах по нищожни поводи, бях крива и изобщо нямах никакво желание да му обръщам внимание (което естествено влошаваше нещата). Имаше момент, в който си мислех, че единствения начин да не бъда непрестанно ядосана на Сашо е да го възприемам не като съпруг, а като любовник: от любовника не очакваш кой знае какво, не и да дели с теб грижите по отглеждането на детето. Очакваш да си прекарате добре и евентуално финансова поддръжка. От съпруга обаче очакваш да бъдете партньори - да си делите тежестите и грижите, да разчиташ на него, да се отделя специално внимание на детето и да го възпитава... Представях си за миг, че Сашо ми е любовник и яда ми отминаваше. Но все пак не мога да си представям цял живот, нали? В краят на краищата след периодични разговори, караници един ден му казах, че ако смята, че не съм права за нещата, които искам от него по отношение на времето му прекарвано с Гого, то нека да се консултира с някой, на когото има доверие. За щастие имаше под ръка един приятел, който смятам, че му даде добри съвети относно бащинството. Зная само едно от нещата, които му е казал: "Ти трябва сам да решиш да отделяш време на малкия. Никога няма да си достатъчно свободен, за да се занимаваш с него. Ти трябва да решиш да отделяш определена част от времето си да си с него." Дори само това да му е казал, пак е достатъчно. Чудесно е да има един разумен приятел около мъжа ти, когато е нужно. ... И има промяна. В последните две седмици Сашето определено отделя много повече време, което прекарва пълноценно с Гого. Първо от време на време излизат заедно - най-често до Пикадили, където Гого се вози на количка, докато баща му пазарува. А също така до офиса на татко му, където ... не зная какво точно правят, но си прекарват много добре - това си личи по блесналите очичики на Гошето ,когато се прибират. Също така вече, когато се върне от работа Сашо отделя време за Гошката - когато повече, кога по-малко, но го прави! Боричкат се, или си играят с количките, и Сашо вече не изглежда отегчен! Ура!... Гошето вече много търси татко си - обича да правят нещата "по мъжки", тоест те двамата, без мен. "Татко, айде къпеме по мъжки! Много хубаво беше!" (Много му е харесало последния път. ) Ако се случи да се облекат почти еднакво - примерно с тъмни джинси и светли блузи, Гошето грейва: "Виж, татко, много приличаме!" Много си приличат - тоест облечени са еднакво! Гошето възнаграждава татко си за усилията, като показва голяма привързаност и обич към него. Радвам се, защото преди Сашо се оплакваше, че Гого не му обръщал внимание! Е, каквото посееш - това ще пожънеш! Сега вече Гошето му обръща мноооого внимание. Всичко това е прекрасно! Първо, защото така аз мога да свърша това-онова вечер като готвене, чистене , а съответно през деня съм по-спокойно и свободна. Също така съм щастлива, е между Сашо и Гого вече има още по-близки и сърдечни отношения. А крайния ефект от това е... е, сещате се - подобряване на брачните взаимоотншения - разположена съм за интимни приключения. На това му се казва с един куршум три заека - детето е щастливо, жената - доволна, мъжа - удовлетворен! Тайната на смъртта Явлението смърт. Смъртта е независима променлива величина в постоянно изменящия се свят. Всички одушевени същества умират, но само човекът се определя като смъртен.
Той се определя така не само защото умира, но и защото знае, че умира, което означава, че неговото знание обхваща и смъртта. Затова човекът не остава бездеен пред смъртта, а се опитва да я победи и отхвърли, и още повече – да я обясни и осмисли. Предхристиянски възглед. Сред първобитните народи било развито вярването, че смъртта е преминаване в някаква друга форма на живот, което обикновено се изобразява със символи и образи от земния живот. В древната елинска митология смъртта се представя като брат близнак на съня, докато в Платоновата философия тялото се определя като знак1, т. е. като гроб или затвор за душата, откъдето тя се избавя чрез смъртта. Стоиците, които смятали, че в света властва абсолютен ред и че световните цикли се повтарят непрестанно, изискват пълно подчинение към съдбата и пренебрегват проблема за смъртта. Накрая, Епикур се опитва да намери избавление от страха пред смъртта, естествено, не и от самата смърт, чрез следния софистки силогизъм. Смъртта, която е „най-ужасната от всички злини", няма връзка с нас, защото, „когато нас ни има, смъртта не е настъпила, а когато настъпи, тогава нас няма да ни има"2. Свещеното Писание. Всички тези възгледи може би дават на човека възможност за някакво оптимистично разглеждане на смъртта, но те изобщо не стигат до истинската ѝ същност. Обратно, Свещеното Писание разглежда смъртта през различна призма и в него смъртта се разглежда като ужасна. Смъртта унищожава създадения „по Божий образ" човек и прекъсва общението му с Бога и с ближния. В Свещеното Писание се подчертава трагичността на смъртта, без тя да се опровергава с позоваването на безсмъртието на душата или с други второстепенни или периферни условности. Какво е смъртта и какво е отношението на Църквата към нея? Духовна и телесна смърт. Според църковното учение смъртта е преди всичко духовно явление; тя е отделяне на душата от извора на живота – Бога3. Тази смърт се появява в човека веднага след непослушанието (вж. Рим. 5:12). Телесната смърт настъпва по-късно като последица от духовната смърт. И докато духовната смърт е отделяне на душата от Бога, то телесната смърт е отделяне на душата от тялото. Установяване на смъртта. Смъртта на човека винаги е била установявана чрез прекъсването на сърдечно-дихателната функция. Това прекъсване води и до прекъсване на функционирането на мозъка. Когато понякога съвременната медицина се намесва в тези взаимосвързани функции, тя поддържа изкуствено само сърдечно-дихателната функция, за да направи възможно вземането на телесни органи от човека, които да бъдат използвани за трансплантации. Тази практика, в чиято основа лежи антропология, различна от църковната, предизвиква в църковните и други кръгове сериозни възражения, които разгледахме в главата за трансплантациите. „Приемащ и двете страни". В началото човекът не е бил нито смъртен, нито безсмъртен. Той е поставен на границата между смъртната и безсмъртната природа4 и е „приемник и на двете"5. Дори и душата на човека има не природно, а тварно безсмъртие, или, с други думи, тя не е безсмъртна сама по себе си, а е сътворена безсмъртна. Само Бог е безсмъртен по природа6, защото е саможивот и извор на живота. Природният живот, в който човекът участва, е последица от творческата енергия на Бога. Божественият живот обаче е участие в обожаващата енергия на Бога7. Усъвършенстването в този живот, което човекът е трябвало да постигне чрез пазенето на Божията заповед, т. е. чрез поддържането на участието си в Божията енергия, е осуетено чрез непослушанието. Естествена последица. Смъртта идва не като отмъщение на Бога, а като естествена последица от непослушанието. Бог е причина не на смъртта, а на живота. Като прекъсване на връзката с Бога непослушанието на човека обаче довело до смъртта. Като всезнаещ, Бог изначално е знаел, че човекът е щял да прояви непослушание, но непослушанието се дължи не на Божието предзнание, а на човешката свобода8. Ако някой се запита защо Бог не е сътворил човека изначално добродетелен, а е допуснал да съгреши, той все едно пита защо го е сътворил разумен и самовластен. Нима е трябвало още несъществуващата порочност на човека да попречи на Божията благост да го създаде разумен и самовластен9? Ако човекът не би могъл да стане зъл, той не би могъл да стане и добър10. Непослушанието го отчуждава от извора на живота и го довежда до духовна смърт. Светоотеческото предание определя настъпилата като последица от духовната смърт телесна смърт като Божие благодеяние към човека, за да не остане злото безсмъртно11. Животът като пътуване към смъртта. Животът на падналия човек е неразривно свързан със смъртта. Неговият собствен живот е пътуване към смъртта. Човекът може да прекъсне това пътуване само ако умре. От друга страна, смъртта се явява не само в края на това пътуване, а и през цялото му протежение. Животът е пътуване, което се изпълва с повторението на много отделни случаи на смърт12. Човешката дейност се проявява като постоянна и многостранна борба срещу смъртта. Смъртта се преплита и съпътства живота и дейността на човека и това явление предизвиква екзистенциална тревога. Смисълът на смъртта. Човекът е същество, което е ограничено и предопределено да умре. Смъртта е непрестанна заплаха и последен етап от неговия живот. Смисълът на живота е неразривно свързан със смисъла на смъртта и затова животът се разглежда правилно, когато обхваща и смъртта. Когато смисълът на живота не включва и смъртта, той остава неопределен и се изгубва. В този случай като последен етап от живота смъртта разрушава целия му предишен смисъл и го прави безцелен и безсмислен. За да се осмисли животът, трябва да се осмисли смъртта. Само когато смъртта се припознае и се оцени достойно като последен етап от живота, тогава може да се оцени достойно и самият живот. Това достойно оценяване се открива в Бога, Който не е „Бог на мъртви, а на живи" (Мат. 22:32). Помненето на смъртта. Изследването на смъртта не е отрицателен, а плодотворен духовен труд, който води човека до бодърстване и вразумяване. Платон определя философията като изследване на смъртта13. Естествено, този възглед на Платон има непосредствена връзка с антропологичните предпоставки на учението му, които съществено се различават от християнските предпоставки. В Църквата смъртта се поставя в различна перспектива и отношението към нея получава друго съдържание. Като напомня за предстоящата Си смърт, Христос подтиква слушателите Си към покаяние и подготовка за вечния живот (вж. Лук. 12:16–21; 16:19 сл.). Помненето на смъртта е съществен елемент от аскетическото, както и въобще от християнското предание. Вярващият трябва да гледа и да използва всеки един ден и всяка една нощ като последни от своя живот14. Това му помага постоянно да мисли и да действа като смъртен човек, който осъзнава своята смъртност. С други думи, това му помага да мисли и да действа правилно. По този начин вярващият „изпреварва природата чрез гномичната си воля, доброволно ставайки мъртъв за този свят"15. Без помненето на смъртта човекът не може да стигне до истината за живота. Божий дар. Помненето на смъртта не е просто припомняне на смъртността, а особено духовно състояние, което започва, когато човекът осъзнае краткостта на земния живот, и се развива в дълбоко усещане за тлението и преходността на всички неща от този свят.16 Помненето на смъртта очиства ума, откъсва човека от светските мисли и житейските грижи и го води към Христовата светлина, чрез което става възможна и безгреховността. Всъщност помненето на смъртта е Божий дар, който въпреки отрицателната си форма изправя човека пред вечността.17 Желание за смърт. Свети апостол Павел преживява помненето на смъртта като „сдържане" или привличане от желанието да умре и да се съедини с Христос.18 Свети Василий Велики също отбелязва, че за светия човек е характерно да „бърза" „към другия живот"19. Глаголът „ἐπείγοµαι" ('бързам') присъства и в последованието на Опелото, за да изрази начина, по който християнинът върви към гроба20. Привличането от желанието за смърт, както и „бързането" в пътуването към гроба са израз на харизматични състояния, които съответстват на благодатния характер на смъртта в Христос. Освен помненето на смъртта, което е Божий дар, още по-голям дар е самата смърт в Христос, защото тя води до най-голямата победа, т. е. до победата над най-големия враг на човека – до победата над смъртта. Критерий за нещата. Смъртта е най-сигурното средство, с което могат да се посрещнат изкушенията и да се изпитат човешките неща. Ако при нападението на изкушението човекът помни смъртта, той лесно може да го победи. От друга страна, нещата, които са безсилни пред лицето на смъртта, са суетни21. Когато любовта – най-висшата християнска добродетел – е безсилна пред смъртта, тя е изкуствена или, най-малкото, несъвършена. Любовта е съвършена и истинска само когато е по-силна от смъртта. Затова, когато любовта се изпита чрез смъртта в земния живот, тя побеждава смъртта във вечността и прави човека способен за „непоколебимото царство"22 (вж. Евр. 12:28). Премълчаването на смъртта. Човекът обаче иска да забрави смъртта и се опитва да избегне всяка мисъл или всеки разговор за нея. Особено съвременният човек, който живее сред шума и анонимността на глобализираното общество, се отчуждава и забравя своята природа и границите на живота си. Той се намира под постоянната заплаха от изчезване, но старателно избягва непосредственото решаване на проблема със смъртта и възлага грижата си на науката. Той дори подхранва наивното схващане, че чрез науката може да предотврати смъртта. Науката обаче не само не може да реши този проблем, но и често допринася за по-нататъшното му усложняване. Като създава впечатлението за непрестанен прогрес, тя увлича човека в безкрайни търсения на нови неща и лишава смъртта от всякакъв смисъл. Този, който се съсредоточава върху прог-реса, винаги гледа към възможността за някакъв по-голям прогрес. Когато обаче умира, той не стига до върха, защото върхът се пренася в безкрайността23. По този начин човекът остава постоянно неудовлетворен и неподготвен за смъртта, която е трагичен завършек за него. Нуждата от възпитание. Въпреки че смъртта е била изтласкана от човека и се е превърнала в табу, сексуалност-та, от друга страна, която по-рано е била разглеждана като табу, се е наложила и е станала обществено достояние. Така заглушаването на тайната на смъртта е било компенсирано с оповестяването на тайната на живота. Едновременно с това много често се говори за сексуално възпитание, като в същото време изцяло се загърбва нуждата от възпитание по отношение на смъртта. Това явление подхранва болестни състояния. По-специално изолирането на детето от процеса на смъртта на любими хора създава много сериозни душевни травми24. Затова са нужни сериозна подготовка и възпитание. Институционални пречки. В нашата епоха премълчаването на смъртта и отхвърлянето на помненето ѝ имат и институционални опори. Социалният живот е организиран по начин, който скрива смъртта. По-рано хората са имали по-голям опит от смъртта, защото в рамките на голямото патриархално семейство те я виждали в своите сродници. Днес нещата стоят по различен начин. Големите семейства вече не съществуват, а децата не посрещат отблизо смъртта на своите близки и нямат непосредствен опит от нея, който спомага за изследването и помненето ѝ. Освен това във всички индустриално развити страни хората в голямото си мнозинство умират далеч от дома и близките си в болници или в клиники. Особено чрез прилаганите спрямо тях многобройни медицинско-лекарствени грижи и превенции те още повече се изолират от естествената си среда25. Така смъртта се откъсва от всекидневния опит. Освен това болниците са места за лечение и тези, които се лекуват в тях, очакват възстановяването на своето здраве. Дори много болни, които са на прага на смъртта, обикновено заявяват, че се чувстват по-добре, за да се настроят към прилаганата терапевтична процедура26. Смъртта системно се заобикаля или се скрива, защото се намира извън целите на болницата и оказва психологическо влияние върху болните. Раздяла и погребение. Начинът, по който функционира съвременното общество, насочва грижата за тези, които са на прага на смъртта, и за починалите към професионално специализирани лица, като все повече ги отдалечава от тяхната социална среда. Ангажираните с умиращите или с починалите, които трябва да бъдат погребани, обикновено са професионалисти, нямащи никаква особена връзка с тях. От друга страна, роднините, които е естествено да вземат по-интензивно участие в съответните процедури, обикновено остават настрана. По този начин се губи смисълът на „погребението" като последна грижа за отиващия си близък човек. В същото време процесът на смъртта и самата смърт се отдалечават от социалния живот, а човекът, който умира, остава пред смъртта сам със самия себе си. Други фактори. Към факторите, които влияят благоприятно върху отхвърлянето на помненето на смъртта, трябва още да се добавят декорацията на починалите и на погребението, както и избягването на употребата на имена и неща, свързани със смъртта. Начинът, по който мъртвите се показват или се скриват, както и процедурите, които се следват при тяхното погребение, са опит за скриване на смъртта. Трябва обаче да се отбележи, че в дълбочината на това поведение се крие някакво суеверие. С други думи, вярва се, че ако смъртта престане да се забелязва или да се споменава, тя ще престане да съществува. От друга страна, това суеверие става причина за масовото прибягване до астрологията, магията и парапсихологията.27 Накрая, модерните средства, които съвременният човек използва, за да отхвърли помненето и страха от смъртта, са постиженията и очертаваните перспективи на науката и технологията. Присажданията на органи от човешкото тяло, замразяването на органи или на живи организми, увеличаването на средната възраст на живота, клонирането и т. н. се използват като средства за „стерилизация" на живота от „болестта" на смъртта и за отдалечаване от мисълта и страха от нея. Танатология. Паралелно с това от 70-те години на ХХ в. се появи удивителен интерес към научния подход към смъртта. Плод на този интерес е публикуването на множес-тво изследвания, свързани със смъртта, и създаването на нов клон на науката – танатология. Този интерес е естествен не само защото почти всеки ден съвременният човек вижда по телевизията масови или насилствени случаи на смърт – във войни, престъпления или нещастни случаи, – но и защото обществото, в което той живее, е по-застаряло от предходните поради увеличаването на средната възраст на живота28. Този подход към смъртта обаче е свързан повече с информирането и любопитството по този въпрос и по-малко с екзистенциалния интерес, характерен за известните философи от предходните десетилетия. Екзистенциалистки позиции. Според Сартър смъртта разкрива отсъствието на смисъл в живота. Ако ние трябва да умрем, животът ни няма смисъл, защото проблемите в него не намират никакво решение и самото значение на проблемите остава неопределено29. Животът обаче, както отбелязва Бердяев, „е благороден само защото в него съществува смърт, съществува край, който свидетелства, че човекът е предназначен за друг, висш живот. Ако нямаше смърт и край, животът би бил унизен и безсмислен. Смисълът никога не се разкрива в безкрайното време, смисълът лежи във вечността. Но между живота във времето и живота във вечността се простира бездна, която може да се преодолее само чрез смъртта, само чрез ужаса на разрива"30. С обикновеното посещение на някое гробище човекът получава подкрепа, за да победи дребните неща в живота, да придобие по-пълно и по-истинско съзнание за съществуването си или дори да разреши острите проблеми, които го измъчват. Екзистенциалисткият философ Хайдегер отбелязва, че сред земните неща човекът рискува да забрави истинското си битие. Когато обаче размисли за смъртта, той разбира по-добре себе си и се издига над условността. Човекът може да разбере и да живее правилно живота само чрез присъствието на хоризонта на смъртта. Почти същата е и позицията на К. Ясперс. Според него смъртта е „гранична ситуация", в която човекът може да придобие истинско съзнание за себе си и да надмогне всекидневието31. „Слънцето на смъртта". Има едно „слънце на смъртта", което предлага на човека уникалната възможност да разглежда живота през призмата на прекъсването на пребиваването си в света. Естествено е всеки един начин, по който животът се разглежда, да влиза в перспективата на по-нататъшното му поддържане. Само смъртта дава възможност за разглеждане на живота извън тази перспектива. Затова и животът, който се разглежда през призмата на смъртта, получава изцяло друг смисъл. В крайна сметка човекът е безсилен да схване смисъла на живота, тъй като е безсилен да схване и смисъла на своя личен край. Този смисъл не се доближава дори насън, макар и някой да сънува тленните си останки. Този, който сънува или си въобразява, че е мъртъв, продължава да съществува като субект на своя сън или на фантазията си.32 От друга страна, съответният опит, който човек може да има, като помни смъртта на други хора, помага за по-цялостния поглед към живота. Напротив, доброволното отхвърляне на мисълта за смъртта лишава човека от възможността да погледне на живота от тази уникална и автентична за него гледна точка33 и създава сериозни проблеми, които се превръщат в източници на тревоги и стрес. Смърт и грях. Въпреки че човекът е призван да се учи от смъртта и да съкруши причината за нея – греха, в действителност става обратното. Смъртта създава нуждата от самосъхранение, култивира користолюбието и води до грях. Чрез греха тя разпростира своята власт върху всички хора (вж. Рим. 5:12). Подчиняването на смъртта води до подчиняване на греха. От друга страна, освобождаването на човека от греха, както и нравственото му обновяване, не е възможно без онтологичното обновяване, т. е. без освобождаването от смъртта. Християнинът може да победи греха, защото може да победи смъртта, и това става чрез силата на Христовите Възкресение и живот.34 Истинският живот. Христос е животът и възкресението на света. Общението с Христос освобождава от страха от смъртта и дарува вечен живот (вж. Иоан 11:25–26). Страшна е само духовната смърт, т. е. прекъсването на общението с Христос. Без духовната смърт телесната смърт губи трагичния си характер и се превръща в мост, който води „от скръбното към благотворното и сърдечното"35. Освен това смъртта релативизира всяка светска ценност, докато нейното помнене освобождава от множеството излишни грижи и задушаващи условности. Христос обаче е не само животът, но и истината. Той възстановява света от „забравата", в която го е хвърлило отделянето от Бога, т. е. смъртта. Смъртта е противопоставяне не само на живота, но и на истината. Свети Игнатий Богоносец казва, че тези, които се отричат от Христос, са застъпници „по-скоро на смъртта, отколкото на истината"36. Той отбелязва също, че Христос не е просто „живеене", а „истинското живеене" или „истинският живот" на човеците37. Истинският живот не е биологичният живот, а животът на личността, която открива отношението с Бога. От друга страна, Възкресението не е връщане към биологичната индивидуалност, а възстановяване на личността и на истинското общение на личностите в Царството Божие. Дело на божествената справедливост. Характерно е, че смъртта на човека не се заобикаля, нито се отхвърля от Божието всемогъщество, а се премахва чрез Божията справедливост. Силата на Възкресението се проявява след възтържествуването на справедливостта. Несправедливата смърт на безгрешния Христос премахва смъртта, настъпила като справедлива последица от греха, т. е. от отделянето от Извора на живота. По този начин спасението на човека от смъртта, както впрочем и всяко едно Божие дело, се извършва като дело на справедливостта38. Краят на властта на смъртта. Смъртта властва в пространството и времето чрез силата на греха. Но като пази Божиите заповеди чрез благодатта на Светия Дух, християнинът побеждава греха и смъртта. Така той превъзмогва ограниченията на пространството и времето и влиза във вечното „сега" на присъствието на Бога. Краят на неговия земен живот не е край на живота, не е смърт. Напротив, краят е избавянето от смъртта и освобождаването от властта на смъртта39. Разбира се, доколкото пребивава в света, човекът не престава да бъде нападан от дявола и греха, но когато отблъсне нападенията и върви по Христовия път, той не се страхува от смъртта. Преживявания след смъртта. През последните десетилетия се говори много за посмъртни или, според други, смъртни преживявания. Още Платон в „Държавата" описва подробно преживяванията на човек, който паднал на бойното поле и трябвало да бъде погребан, но в последния момент се съживил40. Подобни примери се споменават и в християнските съчинения. В „Лествицата" на преп. Йоан Лествичник се говори за монах, който бил ленив в духовния живот, но се разболял тежко, изпаднал в клинична смърт и бил като мъртъв за един час. Когато се върнал към живота, поискал стоящите близо до него веднага да се отдалечат, зазидал вратата на килията си и останал затворен за двайсет години, без да говори с никого и без да яде или пие друго, освен сух хляб и вода. Към края на живота му отворили вратата на килията и го помолили да каже нещо. Той обаче казал само това: „Съгласете се – никой, носещ спомена за смъртта, някога ще погреши"41. Освен това в текст, публикуван за пръв път в Москва в края на ХІХ в., се описват преживяванията на руснак, който се оказал в състояние на клинична смърт и се върнал към живота42. Опитно проучване. Тази тема отново става актуална главно след публикацията на систематично изследване от психиатъра Р. Муди върху повече от сто души, за които се смятало, че са били в клинична смърт и са се върнали към живот43. В това изследване се описват подробно преживяванията на хора, които почувствали как излизат от физическите си тела и преминават в някакво напълно различно състояние. Най-известна в изследването на този проблем е Елизабет Кюблер-Рос44, а в Гърция тази тема е разгледана от В. Папатеодору, директор на клиника, имащ окултистки нагласи45. Подобни описания са направени и от холандски учени в британското медицинско списание „Лансет". Характерни са сходствата, които съществуват при тези преживявания, както и дълбоките нравствени промени, които настъпват в тези лица вследствие на тях. Общи белези на тези преживявания са усещането за отделяне от тялото, извънтелесното преживяване на душата, преминаването през тъмен тунел, който води към светло място, моменталната ретроспекция на личния живот, срещата с близки хора, които са напуснали живота и т. н.46 Важно изследване на тази тема от православна гледна точка прави о. Серафим Роуз47. Би било добре обаче тази тема да се изследва и коментира повече и по-подробно в богословски аспект. Източник: http://www.hristiqni.com/knigi/1291-tainata-na-smartta#ixzz2Vt5zAxp7 Да бъда ежедневно с Гошето - като че ли вече не е толкова трудно. Мисля си за първата година, след като се роди - въпреки, че бях очарована от малкото ми момче всъщност ми беше доста трудно. В семеен план изпитвах доста трудности, които не можех и да споделя със Сашо. Цели осем месеца напрежението между нас се трупаше, докато накрая нещата се оправиха.Сега, когато съм много успокоена се връщам назад към първите месеци, когато Гошенката се роди и съжалявам че не успях да се насладя на най-нежните първи месеци, защото бях под постоянен стрес - отначало заради родилния дом, после понеже не се получаваше с кърменето и постоянно се цедях (и страдах от недоспиване), после когато Гошката спря да ака и месеци наред броях дните от 1 до 4 (защото ако не се изходеше три дни му давах Дуфалак на четвъртия)...Освен всичко това се чувствах и относително самотна, защото нямам приятелки на моята възраст, които да са с малки деца.Затова днес ми е много по-добре. Обичам Гогето и ми е забавно с него. Уморявам се, защото той много повече се движи. Но вече ми се случва спокойно да поседна на някоя пейка, а той да си играе наоколо. Вече имам възможност да свърша нещо, макара и не дейности, изискващи съсредоточаване. Отслабнала съм. Вчера, когато прибирах зимните дрехи и вадих летните, извадих и един куфар с любими мои дрехи, специално ушити за мен от майка ми, отпреди 12-15 години. Почти всички дрехи ми станаха. 64 кг съм. Имам някои страхотни рокли, много стилни ,като една черна права рокля, с бяла яка и маншети и дълбоко деколте. Но къде ли да я нося? Тя е и секси и строга - има специално излъчване.. Но не става за разходки в морската :-))) Все пак останах удовлетворена, че влизам в тези дрехи. Сега ако мога и да си върна формите от преди да забременея, ще е прекрасно, но спорт трябва... Не става току-така.Така - с по-малко килограми се чувствам превъзходно. По-леко ми е, не се уморявам толкова, мога да правя всичко с по-малко усилия. Сега си мисля, ако забременея пааааак... Пак качване на кг., пак отново всичкооо, на моите 45 години....Ще видим.
Утре изписват майка ми, ще ходя да я взема от болницата... Докато беше там за миг си представих, че вече няма да я има... Стана ми много пусто! Няма по-безсмислено и обезсмислящо нещо от смъртта. Тя е пълен, съвършен антипод на живота - във всички отношения. От физическото до духовното. А това, че някой е присъствал в него с цялата пълнота на своя живот, и изведнъж просто изчезва е напълно ограбващо и опустошително. Дори когато има надежда да се видим някога, там някъде, пак раздялата е тежка....А когато няма такава надежда, е ужасяваща.Мислейки за всичко това си казвам, че поне можах да дам тази радост на родителите си-да видят дете от детето си. Съдържайки в себе абсолютния смисъл на Живота, детето ни дава обещание, че нашия собствен живот не е бил напразен, че оставяме нещо с непреходна стойност след себе си, нещо, с което в известен смисъл се увековечаваме.
Душа - най-скъпоценния дар, който самите ние можем да поднесем... Майка ми е на 76 години - навърши ги на 11 април.
Да, възрастна е, защото ме е родила когато е била на 33 г. Ако беше се грижила повече за себе си, сигурна съм,че щеше да е и в отлична форма, защото въпреки годините си тя е доста жизнен човек и всъщност не прилича точно на бабичка. Но тя цял живот се е блъскала заради нас - работа, работа, работа... Понеже беше много добра шивачка имаше много клиенти и буквално работеше денонощно. Едно момиченце беше казало на майка си "Хайде да отидем у леля Димка, дето живее на машината". Да, тя си живееше на машината. Ние с брат ми бяхме основния й приоритет - да сме нахранени, облечени и образовани. Цял живот я обвинявам, че не е намирала време за другото - да ни обръща съвсем лично внимание, да общува повече с нас. Сега, когато аз съм майка, виждам, че не успявам да постигна толкова, колкото тя. Например не си представям как бих могла да гледам още едно дете, да ходя на работа, да се грижа за децата, да ги водя на всякакви занимания (както тя правеше), да съм домакиня, да шия до 3 сутринта и пак да съм на работа.... Майка ми е много щедър човек. Тя непрекъснато раздава нещо на някого. Събира от някдъе и раздава в друга посока. Като гара разпределителна е. И винаги има много край нея. Не пари. Но храна и друхи - винаги. Не съм виждала някой да раздава толкова много. Влачи от село и от лозето тежки чанти с плодове, зелении и други неща и после ги разделя в торбички и дава и на нас и на съседки и на приятелки - все й се чудя защо го прави. Но тя си е такава! Характера й е на моменти тежък. Но на моменти е като скъпоценен камък - можеш да разчиташ, че ако се облегнеш, няма да поддаде.... Ех, тази моя майка! Иска ми се повече да я познавал лично, и тя повече да ме познава, иска ми се да бяхме по-близки.... Но има ли време за това? Снощи са приели майка ми в болницата. Тия дни не беше добре. Високо кръвно и задушаване. Какво ли пък ще й помогнат в болницата - тялото й е задръстено от годините с лекарства... Като я видях на Великден си помислих, че това може да е последния ни Великден с нея...Тази година в деня на прошката исках да си простим, но не формално (Простено да ти е!), а искрено (Моля те, прости ми!). Написах им писмо - на майка и татко и им го дадох...В него ги помолих да ми простят и им казвах , че ги обичам!... Радвам се, че го написах, защото от тогава има промяна в отношенията ни, особено с майка ми. Станаха по-мили, по-нежни. Толкова е трудно да изречеш най-съкровените в сърцето си неща, когато не си свикнал да го правиш! А е толкова необходимо да се направи! Мисля си, колко ще е празно и пусто, ако тя си отиде. Да, майка ми изпълва битието с едно постяно жизнено присъствие. Нещо като непрекъснат вятър. Без нея би настъпило безветрие. Както тя ми казва когато е разстроена и ядосана: "Като си отида от този свят ще има да гледаш за мене".... Майко, не си отивай още, моля те! Моля те Господи, дай още време на майка ми!.... и на мен ... Моля те!... Преди няколко месеца ви писах, че докато се готвих по изпита си по "Консултиране в църквата" открих неща, които са били причина за дълбокото ми неудовлетворение във взаимоотношенията ми с майка ми. Осъзнах как, макар и не нарочно, майка ми е направила от мен несигурен, вътрешно смутен човек...Да, знам, че не ми личи. Обаче само аз зная какво ми струва да превъзмогвам себе си.
След като започнах постепенно да виждам в сърцето си, и след като реших да простя на майка ми за тези неща, усетих, че нещо в мене се прекъсна. Някаква порочна нишка, която ме овързваше се прекъсна и бях освободена. Пиша това, защото днес имам първото истинско пряко доказателство, че съм свободна. Винаги съм се бояла от "пубилчни" изяви. Зная, че имам харизма и мога да завладявам хората, когато говоря, но ужасно съм се бояла, че мога да сгреша, да не бъда достатъчно добра и убедителна в това, което казвам, че може да не съм съвсем точна, че мога да се проваля...Доста години работата ми беше такава, че всеки ден съм се изправяла да говоря пред група от 10-40-60 души - работих в една известна фирма за директни продажби. И всеки път вътрешно съм треперела - дали ще се спрая, дали няма да се изложа, ръцете се изпотяват, цялата се разтрепервам. Е, външно може и да не ми личи но... вътрешно съм като лист... Притеснението започваше още час или два преди да дойде време да говоря. Понякога от напрежение наистина получавах бели петна в ума и се панирах, че може да ми се случи докато говоря...Наистина времето придобих рутина, повече увереност и с помощта на определени техники все по-лесно преодолявах безпокойството, но то не изчезна.... До днес! Стана така, че наскоро Сашо се захвана с нещо ново и ме помоли да подготвя малко представяне по въпросната тема. Днес говорих пред 10-ина души.... НЕ ТРЕПНАХ. НИКАКВО ПРИТЕСНЕНИЕ! Никакви негативни емоции!!!!!! Дори изпитах приятно вълнение за това, което ми предстои. Достави ми истинско удоволствие да говоря.... Полетях! Хора, щастлива съм - свободна съм от този толкова коварен страх - да говориш пред много хора. Сега вече ще се развихря!!!! НО най-важното , което искам да споделя тук е: ПРОШКАТА освобождава. Да простиш не значи просто да не се сърдиш вече на някого. Прошката има ОГРОМНА сила. Прошката разчупва оковите, които са се впили в нас като бръшлян, изсмукващ силата на дървото. Прошката отваря нови хоризонти и възможности пред нас. Ако усещате, че във взаимоотношенията ви с някого има нещо, което не е както трябва, и особено ако това са близки ваши хора, струва се да се поразровите навътре и ако има нещо гнило там, да го разчистите чрез прошката. Ще получите обратно много повече отколкото едно възмездие може да ви донесе! Мисля си колко ли хора са осакатени от неволните грешки на родителите си. А какво да кажем за волните грешки? За насилието? За униженията, на които някои подлагат децата си? Това са като удари с брадва, оставящи белези и осакатявания за цял живот. Понякога когато наблюдавам отстрани някои родители ми се струва, че те не гледат на децата си като на човек, а като на нещо, което ЩЕ СТАНЕ човек. Мъчно ми става когато виждам майки, дърпащи яростно децата си пред хората, майки и бащи, наричащи детето си с епитети и грозни думи, които ги удрят, щипят и засрамват пред другарчетата им... Горките дечица!....Някой ден и те ще удрят и ще унижават... И ще се питаме защо ли? |
Categories
All
Archives
November 2016
|