Върнахме се от фонда с добра новина!

Здравейте,най-накрая се върнахме от Фонда.... и от София.
Какво се случи?

На 26 март се запътихме тримата - аз, Сашо и Гогето към сградата на Центъра по Хигиена, където се помещава Фонда за асистирана репродукция. Откровено казано, не се притеснявах почти изобщо - преди това се бях помолила Господ да уреди всичко предварително така, че какъвто и да е отговорът им, то да е най-доброто за нас. Затова бях психически подготвена, че дори да ми откажат удължаване на срока, то това ще е в моя полза. До известна степен дори си мислех, че ако ми откажат, ще ми падне едно бреме от раменете, защото все бях под напрежение относно захранването и отбиването на Гогето.
Д-р Лалев, незнайно защо доста  ме респектира, защото поне външно изглежда строг и праволинеен. Радина ми беше казала да не се притеснявам от него, защото бил много готин. Каза ми: "Вземи една кутия бонбони и иди - той е много готин, няма от какво да се притесняваш". Но доктора ми взе страха предния път, така че сега си имах едно наум.
Последвах съвета на Радинка и взех една кутия бонбони МЕРСИ - все пак беше празник, деня след Благовещение. Между другото по стечение на обстоятелствата Сашо ми беше предложил брак именно на Благовещение, то тогава беше 24 март. Но ние винаги си спомняме за това на самото Благовещение. Иначе се оженихме на Голяма задушница - хаха, само за тогава имаше свободни места в ритуалния дом, а ние бързахме. За ужас на роднините, разбира се! ... Както и да е....
 Влязохме всички при д-р Лалев.
    - Добър ден, д-р Лалев.
    - Здравейте!
    - Честит празник, докторе, все така добри вести да носите на всички! - подадох кутията с бонбони.
    - Какъв празник?
    - Благовещение, нали беше вчера!
    - А, да...Слушам ви!
    - Ами идвам да си взема заповедта...
    - Номера? - строго и делово запита доктора като седна зад бюрото си.
    - Ами... аз искам нещо да ви помоля... - пак се разпритесних аз...
    - Номера? - повтори отново с по-настоятелен тон той, гледайки ме над очилата си.     
    - 11846
    Доктора запрелиства едни папки, а аз се чудех как да продължа.
    - Бистра Христова Иванова?
    - Да...
Той намери името ми и видях как го маркира със зелено. "Ако сега не си отворя устата, ще си тръгна от тук с документите за инвитро в ръка" - си помислих.
    - Д-р Лалев, искам да ви помоля нещо...Преди година, когато Гошето се роди, аз веднага си пуснах отново документите за втори опит, защото тогава бях на 41, а опити по Фонда се разрешаваха до 42 години. Почти веднага ми се обадиха вашите колежки, защото бях удобрена с предимство. Когато дойдох тук обаче вие ми казахте, че ако искам мога да си оставя документите да вървят по реда си, и да дойда когато си ми излезе номера. Та сега той вече излезе. Обаче детето е все още много малко, едва прохожда, суче още нощем, и... не виждам как мога да направя сега опит за инвитро. Постоянно се налага да го нося, да го вдигам... Исках да Ви попитам дали можете да ми дадете някаква отсрочка?...
    - Каква? - доктора не се церемони с празни приказки.
    - Ами.... - направих дълга пауза, просто ми беше много неудобно да кажа каква НАИСТИНА исках. - ами.... честно казано,... бих искала ако е възможно година...?
    - След година не зная дали аз ще съм тука, и дали ще има Фонд изобщо.
    - Разбирам.... обаче аз сега и да си взема документите със сигурност няма да предприема нищо - не мога, не съм готова....
    - Добре, но пак ви казвам - не мога да гарантирам какво ще е след година.
    - Да, разбирам това.
    - Добре тогава. Елате  октомври, ноември. Тогава ще си вземете документите и ще имате на разположение още 6 месеца, за да направите опита.
    - Благодаря Ви докторе! Много ви благодаря!
    - А този юнак и той ли е инвитро?
    - Да, и той, от първия опит!
    - Ей, много си пораснал ти! - щипна доктора по бузката Гошката.
 Взех Гогето и още веднъж благодарих на д-р Лалев:
    - Много Ви благодаря още веднъж!
    - Моля! .... И занесете бонбоните на колежките! - каза той, като ми подаде кутията, която бях донесла.
    - Добре. - казах объркано  и взех кутията - бях малко шашната.
Излязохме от кабинета и благодарих на Бога! Занесохме кутията на приятната дама, която е нещо като деловодител и при която бяхме с Гогето и миналия път. Неговата снимка виси на гардероба й. Разбира се тя не го позна - нали е порасъл. Честитих й празника и пожелах все така да се обаждат за добри новини на жени като мен!
Няколко минути по-късно напуснахме сградата на Института.
Бях доволна. Мисля, че това е максимума, на който мога да се надявам.

После навръщане от София минахме, разбира се през Шумен, за да съобщим на нашия доктор новината и да обсъдим как да действаме по-нататък.
Но това ще го опиша в следващия постинг, защото времето ни се изчерпа за днес :-))