От време на време гледам „Говорещият с кучета”. Ако ми простите за сравнението – удивително е колко много техники от възпитанието на кучета а могат да се прилагат при възпитанието на децата.
Днес например той обясняваше на стопанката на едно агресивно, нервно куче, че проблема е в това, което тя излъчва като енергия към него. Уж в кучето е проблема, а всъщност е в стопаните! Така го каза и той – ако кучето има проблемно поведение, запитайте се как се държите вие с него?! Е, същото е ис децата. Ако детето има проблемно поведение, родителите трябва да се запитат как те самите се отнасят към него, какво е тяхното излъчване, тяхното ОТНОШЕНИЕ към него. При отглеждането на детето често се налага освен всичко друго да се прилагат на моменти и строгост, и твърдост. НО! Тези строгост и твърдост не бива да се упражняват в гняв, яд, или със жестокост. Ето днес, аз готвя, ръцете ми са мръсни, телефонът звъни, а Гошето се хванал за мене и иска нещо, което не мога да разбера, но същестевеното е че мрънка, и ме дърпа и не мога да си свърша работата...Ох, раздразвам се: „Гоше, изчакай малко, пусне ме Гоше, ГОШКАААА, пусни ме!!!!” Започвам да набирам и почти с яд издърпвам панталона си от ръчицата му, а той пада на земята и започва да плаче....Какво е виновно детенцето, ама на! То си има своите задачи, своя дневен ред... А може би му се спяло или е бил жаден и не може да ми каже? А аз се дразня и ядосвам... Оставям всичко, измивам ръцете и го прегръщам: „Гошенце, какво има бе мамо? Дай да те гушна! Ела, пиленце!” Сядам и го гушвам, а той се успокоява и след минутка слиза и си продължава с неговите дейности – да вади чинии и тенджери от шкафа. Родителството е огромна тренировъчна база за възрастния. Учи на толкова много неща и най-вече на търпение, разбиране, такт, на усещане за момента; да се научиш да бъдеш и твърд, но с любов – нещо доста трудно. Дисциплинирането не е викане, и строгостта не е наказание! Ние като възрастни трябва да сме много мъдри и умерени в отношението към децата си, за да не ги „обезобразим” душевно. Да се владея – мислех че умея това. Не че не го умея, но сега опознавам владеенето по нов начин. В Библията пише: Притчи 16:32 "Който скоро не се гневи е по-добър от храбрия, И който владее духа си - от завоевател на град." Да умееш да не се разгневяваш е дори по-добре от това да си смел! А да владееш духа си е много повече от това да завоюваш цял град! Ето и още нещо: Притчи 29:11 "Безумният изригва целия си гняв, А мъдрият го задържа и укротява." Гневът не принася никаква полза. Да накажеш детето си в гнева си, означава само да го нараниш и да си спечелиш неговото упорство. От друга страна да го задържиш и укротиш – това е вече истинска мъдрост! Има да работя! Трябва да призная, че за да можеш да постъпваш към детето правилно са нужни знания и познаване на психиката на детето. Напоследък доста чета и това ми отваря очите и ми помага да постъпвам правилно, осъзнавайки детските потребности и възможностите на определената възраст. А трудностите тепърва предстоят.
4 Comments
Напоследък си разсъждавам за това, колко всеотдайност (или по-добре да кажа – отдаване) са нужни за да отглеждаш добре детето си.
Отдаване в разходката, отдаване в игрите, отдаване в общуването... Отдаването буквално изисква целия ми наличен ресурс – интелектуален, емоционален, духовен. Случва се Гошето да иска да се занимавам с него, а аз искам да гледам нещо по телевизията (понеже това е единственото „развлечение“, което мога да имам у дома докато Гошката е буден). Играя с него, но хвърлям по едно око. След малко той забелязва, че не съм пълноценна в заниманието и започва по някакъв начин да го показва – недоволства, иска да станем и да отидем някъде и т.н. Или пък ако се случи да му чета, но и да хвърлям по едно око към нещо, което съм си пуснала на компютъра, той много бързо губи интерес към моето четене, за разлика от случаите, когато съм концентрирана изцяло върху четенето. Навремето ходех на балетен екзерсис (като малка съм играла малко балет). Докато правехме някое от движенията педагожката често ни подканяше: „Вложете се в упражненитео, вложи се!“ Имаше предвид да не го изпълняваме повърхностно, не просто да маркираме движението, но да го правим открай докрай на 100 %. Тоест да вложиш всичко в това движение, докато го изпълняваш. Абсолютно същото според мен е правилото при общуването с детето – трябва да се влагам във всичко. Ако чета – правя го на 100 %, не вяло, не между другото. Чета така, че и на мен самата да ми е интересно. Когато играя с количките му, не просто да стоя безучастно или да побутвам колата, докато си мисля, как да изтичам в другат астая да свърша нещо, а се влагам на 100 % - представям си че съм дете и че ми е интересно да играя на колички. И наистина става забавно - и двамата с Гошаката се смеем. Той наскоро започна да имитира как прави колата, след като баща му му направи показно една вечер. На другия ден го чух да прави опити да пърпори, докато бута камиона си. Бях чувала, че децата копират, но не съм предполагала до каква степен те буквално гледат и повтарят това, което виждат. Аз съм на мивката и изтръсквам ръцете си от водата. Гошето ме гледа задълбочено и започва да тръска своите ръчичики. Сашо вчера си търсеше ключовете и потупа с двете си ръце джобовете си, за да провери дали не са там. Гошката стои зад него и той потупва с ръчички крачетата си като татко си.. И това се случва непрекъснато.Той повтаря всичко което вижда. Забелязвам, че казва и някои думи с моята интонация, като Да-а-а например. Шокирана съм до каква ГОЛЯМА степен детето копира поведението и моделите, които вижда. Дадох си сметка колко страшно е, че има толкова много осакатяващи родители – наранени хора, които сами нараняват децата си, като им показват едни зли, неморални или просто грозни взаимоотношения... Искам ние да бъдем добър, истинен пример за нашето момче. Но също така много ми се иска то да живее и в общество, където има повече такива индивиди, а понякога мисе струва, че наоколо има твърде много неуравновесени хора (меко казано). |
Categories
All
Archives
November 2016
|