От време на време гледам „Говорещият с кучета”. Ако ми простите за сравнението – удивително е колко много техники от възпитанието на кучета а могат да се прилагат при възпитанието на децата.
Днес например той обясняваше на стопанката на едно агресивно, нервно куче, че проблема е в това, което тя излъчва като енергия към него. Уж в кучето е проблема, а всъщност е в стопаните! Така го каза и той – ако кучето има проблемно поведение, запитайте се как се държите вие с него?! Е, същото е ис децата. Ако детето има проблемно поведение, родителите трябва да се запитат как те самите се отнасят към него, какво е тяхното излъчване, тяхното ОТНОШЕНИЕ към него. При отглеждането на детето често се налага освен всичко друго да се прилагат на моменти и строгост, и твърдост. НО! Тези строгост и твърдост не бива да се упражняват в гняв, яд, или със жестокост. Ето днес, аз готвя, ръцете ми са мръсни, телефонът звъни, а Гошето се хванал за мене и иска нещо, което не мога да разбера, но същестевеното е че мрънка, и ме дърпа и не мога да си свърша работата...Ох, раздразвам се: „Гоше, изчакай малко, пусне ме Гоше, ГОШКАААА, пусни ме!!!!” Започвам да набирам и почти с яд издърпвам панталона си от ръчицата му, а той пада на земята и започва да плаче....Какво е виновно детенцето, ама на! То си има своите задачи, своя дневен ред... А може би му се спяло или е бил жаден и не може да ми каже? А аз се дразня и ядосвам... Оставям всичко, измивам ръцете и го прегръщам: „Гошенце, какво има бе мамо? Дай да те гушна! Ела, пиленце!” Сядам и го гушвам, а той се успокоява и след минутка слиза и си продължава с неговите дейности – да вади чинии и тенджери от шкафа. Родителството е огромна тренировъчна база за възрастния. Учи на толкова много неща и най-вече на търпение, разбиране, такт, на усещане за момента; да се научиш да бъдеш и твърд, но с любов – нещо доста трудно. Дисциплинирането не е викане, и строгостта не е наказание! Ние като възрастни трябва да сме много мъдри и умерени в отношението към децата си, за да не ги „обезобразим” душевно. Да се владея – мислех че умея това. Не че не го умея, но сега опознавам владеенето по нов начин. В Библията пише: Притчи 16:32 "Който скоро не се гневи е по-добър от храбрия, И който владее духа си - от завоевател на град." Да умееш да не се разгневяваш е дори по-добре от това да си смел! А да владееш духа си е много повече от това да завоюваш цял град! Ето и още нещо: Притчи 29:11 "Безумният изригва целия си гняв, А мъдрият го задържа и укротява." Гневът не принася никаква полза. Да накажеш детето си в гнева си, означава само да го нараниш и да си спечелиш неговото упорство. От друга страна да го задържиш и укротиш – това е вече истинска мъдрост! Има да работя! Трябва да призная, че за да можеш да постъпваш към детето правилно са нужни знания и познаване на психиката на детето. Напоследък доста чета и това ми отваря очите и ми помага да постъпвам правилно, осъзнавайки детските потребности и възможностите на определената възраст. А трудностите тепърва предстоят.
4 Comments
Напоследък си разсъждавам за това, колко всеотдайност (или по-добре да кажа – отдаване) са нужни за да отглеждаш добре детето си.
Отдаване в разходката, отдаване в игрите, отдаване в общуването... Отдаването буквално изисква целия ми наличен ресурс – интелектуален, емоционален, духовен. Случва се Гошето да иска да се занимавам с него, а аз искам да гледам нещо по телевизията (понеже това е единственото „развлечение“, което мога да имам у дома докато Гошката е буден). Играя с него, но хвърлям по едно око. След малко той забелязва, че не съм пълноценна в заниманието и започва по някакъв начин да го показва – недоволства, иска да станем и да отидем някъде и т.н. Или пък ако се случи да му чета, но и да хвърлям по едно око към нещо, което съм си пуснала на компютъра, той много бързо губи интерес към моето четене, за разлика от случаите, когато съм концентрирана изцяло върху четенето. Навремето ходех на балетен екзерсис (като малка съм играла малко балет). Докато правехме някое от движенията педагожката често ни подканяше: „Вложете се в упражненитео, вложи се!“ Имаше предвид да не го изпълняваме повърхностно, не просто да маркираме движението, но да го правим открай докрай на 100 %. Тоест да вложиш всичко в това движение, докато го изпълняваш. Абсолютно същото според мен е правилото при общуването с детето – трябва да се влагам във всичко. Ако чета – правя го на 100 %, не вяло, не между другото. Чета така, че и на мен самата да ми е интересно. Когато играя с количките му, не просто да стоя безучастно или да побутвам колата, докато си мисля, как да изтичам в другат астая да свърша нещо, а се влагам на 100 % - представям си че съм дете и че ми е интересно да играя на колички. И наистина става забавно - и двамата с Гошаката се смеем. Той наскоро започна да имитира как прави колата, след като баща му му направи показно една вечер. На другия ден го чух да прави опити да пърпори, докато бута камиона си. Бях чувала, че децата копират, но не съм предполагала до каква степен те буквално гледат и повтарят това, което виждат. Аз съм на мивката и изтръсквам ръцете си от водата. Гошето ме гледа задълбочено и започва да тръска своите ръчичики. Сашо вчера си търсеше ключовете и потупа с двете си ръце джобовете си, за да провери дали не са там. Гошката стои зад него и той потупва с ръчички крачетата си като татко си.. И това се случва непрекъснато.Той повтаря всичко което вижда. Забелязвам, че казва и някои думи с моята интонация, като Да-а-а например. Шокирана съм до каква ГОЛЯМА степен детето копира поведението и моделите, които вижда. Дадох си сметка колко страшно е, че има толкова много осакатяващи родители – наранени хора, които сами нараняват децата си, като им показват едни зли, неморални или просто грозни взаимоотношения... Искам ние да бъдем добър, истинен пример за нашето момче. Но също така много ми се иска то да живее и в общество, където има повече такива индивиди, а понякога мисе струва, че наоколо има твърде много неуравновесени хора (меко казано). Казват ми, че в момента сме в най-трудния период, защото Гошката тепърва прохожда, иска навсякъде да пипне, да отиде, да докосне, да направи. Вече се отучва да пълзи и ми се струва че често дори не се сеща, че може да стигне от т.А до т.Б с пълзене, а сяда и започва да ме вика, за да му подам ръка, да се изправи на крачета и да стигнем в т.Б с вървене. Уморително е и физически и психически цялата ангажираност с него - чувствам се нещо като патерица, с която той си служи, за да постигне каквото желае. Все го пренасям от тук там или просто му помагам да отиде с крачката. Е, придвижва се и сам пълзейки, но... Понякога искам просто да си довърша работата - миене, готвене или чистене, но все не успявам, защото той все за нещо ме вика или иска да му помогна, да му подам нещо или ... да му чета приказки. Не ми е много лесно и честно казано се уча на търпение. Да си призная, случва се да ми дойде да извикам, или да го плесна и се налага да се стегна, за да не го направя. Не че детето заслужава викане или пляскане - то просто си иска неговото. Но на мен ми се приисква да извикам: "Гоше, спри за малко! Иди да си поиграеш отатък!" Или просто да го плесна по дупето. А е ясно че пляскането в случая няма да свърши никаква работа....
Случва ми се да ми се струва, че не правя нищо съществено и все едно си губя времето. Все едно денонощието има само два-три часа - часовете ,когато Гошката спи. Защото само тогава времето е мое - мога да свърша нещо което аз искам или някоя служебна работа....Мога още да изреждам и ако се оставя на тези мисли... започва да ми писва. НО! В такива моменти бързам да си припомня, че всъщност аз ПРАВЯ нещо - аз отглеждам и възпитавам едно човешко същество. Аз му давам любов и грижа и участвам в неговия живот. Припомням си, че това е моето служение - най-важната мисия в моя живот. Че докато изглежда, че нищо не правя, всъщност правя нещо много, много важно - помагам на едно малко създание да открие света и да порасне. Възпитанието е сложна работа, особено когато гледаме на детето, като че ли то е възрастен. Ако очакваме детето да реагира като възрастен започавме да се дразним и ядосваме от поведението му, от това, че не ни разбира, че продължава да прави нещо, което ние не искаме да прави... Улавям се, че правя подобни грешки. Например Гошето е набарал туба с крем, отворил я е и пипа с пръстче отвора, където вече е излезнал крем и после го близва. Аз влизам и му казвам: "Гоше, не мамо, това не е за ядене, не се яде, то е за мазане" и опитвам да му взема тубата. Настава бой, съпротива и викане. Аз се ядосвам, че не разбира, крема се изтисква повече, той е намазан и разплакан. Зле сме. Друг път обаче съм доста по-разумна и постъпвам по друг начин. Показвам на Гошето как се маже кремчето по ръката и му помагам сам да си намаже крачето. После му предлагам да отидем в банята, за да измием ръчичиките. Той продължава да държи тубата и така двамата отиваме в банята. Там му казвам да я остави за да измием ръчичките. И веднага след това любимо занимание - миенето на ръце, му предлагам друга любима играчка - чистачката за стъкла, с който той имитира миене на стъкла...по пода. Налага ми се да бъда изобретателна и да му предлагам различни занимания или предмети, за сметка на тези които искам да остави. Само дето не ми е лесно винаги да се сещам да го направя. Понякога ми идва просто да грабна нещото от ръцете му и да кажа: "Спри!". Но често подобна реакция от моя страна завършва с повече викане и плач от негова. И така тактиката "отвличане на вниманието" е прекрасна, но изисква сили, нерви и умение, хитрост и находчивост от страна на родителя. И въпреки спецификата на възрастата си Гогето е благо дете. Много умно, спокойно, комуникативно и се води. Благодаря на Господ, че ми го е дал точно такова! Този въпрос започна живо да ме вълнува.
Откак Георги навърши около годинка и месец изведнъж като че ли бебешкия му период се отсече. Някакси изведнъж усетих, че свърши с времето на тотално откликване от моя страна. И започва времето за дисциплиниране и обучение. Усещането ми не беше просто субективно, а по-скоро продиктувано от промяна в поведението на Гогето. Той вече не беше това сладко, кротко бебе, а започна от своя страна да изисква и да налага своето. Започна да прави неща, които до момента не е правил като например да вика, ако иска нещо. Ако не му обърна внимание започава по-силно да вика. Няколко пъти се опитва да ме... удари - според мен, когато се ядоса. Започва да проявява вид гняв, ако нещо не се получава или в нещо не успява. Иначе той пак си е спокоен и сладунчо. Но нали ви казвам - видях, че е дошло време за дисциплиниране... Започнах да чета по въпроса. В мрежата няма много инфо. Но намерих една интересна статия за това как да казваме НЕ, така че детето да ни слуша. Сега я превеждам, защото е на английски и ще ви я пусна. Ама е доста дълга - затова имайте търпение. Понякога съм доста объркана. Защото той все пак колкото и да разбира, не разбира точно всичко. Тоест дори да му обяснявам той не схваща всичко. От друга страна лошото поведение трябва да се коригира, за да не достигне гигантски размери. Та, в такива моменти започвам да се колебая - дали да съм остра, дали просто да съм твърда и да обяснявам, да шляпкам ли леко или да го обръщам на майтап???? Тук се изисква майсторлък! Да усетиш кога кой метод ще сработи. За сега успешно използваме метода на насочване на вниманието към друго нещо, но понякога и това ми е трудно, защото се налага пък аз да се самодисциплинирам, за да се овладея и да не избухна. Иначе този похват наистина добре сработва и се минава без напрежение. С майка ми и баща ми виждам проблем обаче. Като отидем на гости и Гогето започне да пипа нещо , което не бива, те все му викат :" Не, не пипай, не там, не!" И напрактика виждам как детето се обърква, защото да, то спира да прави това, което е започнало, но не знае какво друго да направи. Нужно е в такъв момента наистина да му се покаже какво друго би могло да започне да върши в момента. Иначе то се връща към същото нещо отново.... Казвам им да не му повтарят думата НЕ, защото накрая той ще спре да отреагира на нея. Но... те са си старото поколение, нямам сили и тях да ги превъзпитавам. Пък и разчитам че Гого е доста малко време с тях, така че няма да има негативи от това. Това е съвсем НАКРАТКО по темата. Тепърва предстоят интересните дискусии. Колебая се дали да не пусна Форума отново, много ми се иска да има дискусии на тема Възпитание и ако мога да получа съвети от по-опитните ми читателки :-))) |
Categories
All
Archives
November 2016
|